Б. ме посъветва, докато сме в Белгия, да говоря повече френски и по-малко немски — така имало по-голяма вероятност да ме разберат, защото в тази страна всеки говорел френски и само малцина знаели немски.
— Хем на теб ще ти бъде по-лесно, хем няма да тормозиш хората — обясни ми той. — Дръж френския колкото можеш по-дълго. С него ще се оправиш много по-добре. Тук-там можеш да срещнеш умни и интелигентни хора, които донякъде ще разберат твоя френски, но никое човешко същество, освен може би някой четец на мисли, няма да успее да прозре какво точно казваш на немски.
— Ама ние в Белгия ли сме? — попитах аз сънливо. — Мислех, че сме в Германия. Истина ти казвам, не знаех. — После, като видях, че е безсмислено да го заблуждавам повече, добавих в порив на откровение: — Аз изобщо не знам къде сме.
— Знам, че не знаеш — ядосано отвърна той. — Всеки, който те види, ще разбере, че не знаеш. Крайно време е да се разбудиш.
В Остенде чакахме един час, докато композираха влака ни. За Кьолн имаше само един вагон, а в него искаха да пътуват четирима души повече, отколкото той побираше.
Но ние с Б. не знаехме това и не бързахме да си запазим места. Допихме си бавно кафето й полека-лека отидохме до вагона, а резултатът от нашата бавност беше този, че когато отворихме вратата, всички места бяха вече заети. На едно място имаше чанта, на друго пътническо одеяло, трето беше заето с чадър и така нататък, и така нататък. В купето нямаше жива душа, но и места нямаше!
Съществува един неписан закон сред пътниците, според който, ако си сложиш багажа на едно място, запазваш това място до момента, до който сам отидеш и седнеш на него. Чудесен закон, напълно справедлив закон, закон, който, ако се намирах в нормално състояние, бих подкрепял с всички сили.
Но в три часа сутринта, и то не в каква да е сутрин, а в студена, нравственото чувство на човека е дълбоко заспало. Съвестта се събужда едва към осем-девет часа — тоест едва след закуска. В три часа сутринта той е способен да извърши такива неща, от които в три часа следобед душата му ще се погнуси.
При нормални обстоятелства нямаше и да помисля да преместя чантата на някого и да си присвоя мястото му, както и някой от древните синове на Израил не би се решил да премести граничния камък на своя съсед. Но по това време на денонощието доброто начало у мене спеше.
Често съм чел как това добро начало у човека внезапно се разбужда. Това обикновено става с помощта на някой латернаджия или на някое малко дете. (Готов съм да се обзаложа, че детето — стига да му се даде възможност — е способно да разбуди когото и да е на този свят с изключение на съвсем глухите и на онези, които са умрели преди повече от двадесет и четири часа.) И ако около гарата на Остенде онази сутрин се навърташе някой латернаджия или някое дете, нещата щяха да се развият съвсем другояче. Престъплението ни щеше да бъде предотвратено. Тъкмо посред злодейската ни постъпка ла-тернаджията щеше да засвири или детето да запее и ние с Б. щяхме да избухнем в сълзи, да изтичаме от вагона и прегърнати на перона, да плачем до идването на следващия влак.
Но тъй като нямаше нито латернаджия, нито дете, ние се огледахме внимателно наоколо да не би някой да ни наблюдава, вмъкнахме се бързешком във вагона и като разбутахме чуждия багаж, за да си направим място, седнахме и си придадохме най-невинен и непринуден израз на лицата.
Б. каза, че най-добре ще е, като дойдат хората, да се престорим, че спим мъртвешки сън или че сме много глупави и нищо не разбираме.
Отвърнах му, че що се отнася до мен, струва ми се, бих могъл да създам желаното впечатление, без изобщо да става нужда да прибягвам до каквато и да било измама, и се нагласих удобно за спане.
Няколко секунди след това във вагона се качи някакъв човек. Той също си направи място сред багажа и седна.
— Боя се, че това място е заето, сър — рече Б., като се съвзе от изумлението си пред нахалството на този човек. — Впрочем всички места във вагона са заети.
— Виждам, но какво мога да сторя — отвърна най-безсрамно негодникът. — Днес трябва да бъда в Кьолн, а друг начин да стигна дотам, не виждам.
— Да, но и джентълменът, чието място отнехте, също трябва да отиде там — възнегодувах аз. — А той, нещастният, какво да прави? Вие мислите само за себе си!
Чувството ми за справедливост започваше да се надига и аз бях крайно възмутен от поведението на този приятел. Две минути преди това, както вече обясних, можех да гледам отнеманото на чуждо място с пълно равнодушие, но сега подобна постъпка ми се струваше скандална. Истината е там, че доброто начало у мен никога не спи много за дълго. Остави го на мира и то се пробужда самичко. Бог да ми е на помощ! Аз съм грешен и суетен човек, но сърцето ми е пълно с доброта. Трябва само някой да я извади на бял свят.