Грег Игън
Дневник на сто светлинни години
Барът „При Мартин“ бе изпълнен с обичайната трескава обедна тълпа. Огледах неспокойно лицата, моментът почти бе наближил, а Алисън не се виждаше никаква. Един часа, двадесет и седем минути и четиринадесет секунди. Възможно ли е да греша за нещо толкова важно? И споменът за тази грешка да остава пресен в паметта ми? Но това едва ли може да означава нещо. Естествено, ще повлияе на душевното ви състояние и без съмнение би могло да промени действията ми, но аз вече знаех какъв ще е крайният резултат на това и всяко друго допълнително въздействие — бях прочел онова, което съм писал.
Нямаше смисъл да се тревожа. Погледнах часовника си и тъкмо когато 1:27:13 се превърна в 1:27:14, някой ме потупа по рамото. Извърнах се. Разбира се, това беше Алисън. Нямаше съмнение, макар никога преди да не бях я виждал. Поколебах се за миг, после произнесох репликата, колкото и неудачна да ми се струваше:
— Радвам се, че те срещам тук.
Тя се усмихна и изведнъж ме заля вълна на щастие — точно както бях чел най-малко сто пъти в дневника и както щях да го опиша тази нощ. Но — ако оставим настрана предчувствието — какво друго бих могъл да изпитвам в този момент освен еуфория? Най-сетне срещнах жената, с която щях да прекарам своя живот и която ще обичам до самия край.
— Е, къде ще обядваме?
Намръщих се леко, чудейки се дали се шегува, сетне отвърнах нерешително:
— При Фулвио. Не искаш ли…?
Знаех добре, какво е отношението й към такива подробности. В записките си от 14 декември 2047 отбелязвам с възхищение: „Алисън обръща внимание само на онова, което е от значение и не позволява да я отвличат дреболии“.
— Малко са мудни в сервирането… — заговорих аз, но тя постави пръст на устните ми, наведе се към мен и ме целуна. За един кратък миг бях толкова шокиран, че замръзнах като статуя, но само след няколко секунди се съвзех и отвърнах на целувката.
Когато настъпи пауза, промълвих объркано:
— Не знаех… мислех, че ние само… аз…
— Джеймс, ти се изчервяваш.
Права беше. Засмях се, засрамен. Беше направо абсурдно — само след седмица щяхме да се любим и аз знаех всяка подробност от това, което идваше, а ето че една единствена, неочаквана целувка беше всяла смут в душата ми.
— Хайде — каза тя. — Сигурно ще се забавят, докато ни обслужат, но затова пък имаме да си кажем толкова много. Надявам се, че не си прочел всичко предварително, защото в такъв случай ще ти е доста скучно.
Тя ме хвана за ръка и ме поведе. Следвах я напълно объркан. Когато наближихме ресторанта, най-сетне намерих сили да произнеса:
— Одеве… знаеше ли, че това ще се случи?
Тя избухна в смях.
— Не. Но аз не си разказвам всичко. Обичам от време на време да бъда изненадана. А ти?
Почувствах се леко обиден от подигравателното й отношение. „Не позволява да я отвличат дреболии“ — спомних си аз. Мъчех се да кажа нещо, целият този разговор ми бе съвършено непознат, а и никога не ме е бивало кой знае колко в подобни импровизации.
— Днешният ден е много важен за мен — рекох надуто. — Винаги съм си мислел, че след като приключи, ще напиша възможно най-подробни бележки за него — най-пълни — доколкото това е възможно. Смятам да опиша момента на срещата секунда по секунда. Не мога да си представя, че довечера ще седна пред дневника и няма да спомена нито дума за нашата първа целувка.
Тя ме стисна за ръката, после се наведе към мен и прошепна с престорена тайнственост:
— Сигурна съм че няма да го направиш. Както и аз. Знаеш добре точно какво ще напишеш, а сега вече и какво ще пропуснеш, а истината е, че тази целувка ще си остане нашата малка тайна.
Франсис Чен не е бил първият астроном, който издирва галактики с обратен ход на времето, но той бил първият, който го вършел от космоса. Взирал се в небето с помощта на миниатюрен уред, носейки се сред претъпканата от боклуци близка орбита на Земята. Само десетина години преди това, широка популярност, но и яростни критики си спечелила една нова космологична теория, според която съществувала хипотетична възможност да се наблюдават отражения от бъдещата реконтракция на вселената, по време на която ще се обърне обратно ходът на времето.
Чен захранвал своя светлинен детектор, а след това търсел участъци от небето, които да го разредят. Фотоните от нормалните галактики, които попадат в обектива на телескопа, оставят следа от своя заряд върху слой от електро-оптичен полимер. За разлика от тях — както хитроумно предположил Чен — една галактика с обратен ход на времето би предизвикала загуба на заряд в детектора, поглъщайки фотоните, които ще напуснат телескопа, поемайки дългия път към далечното бъдеще, където след десетки милиони години ще се слеят със звездите, пресъздавайки обратно процеса на своето съществуване — от изчезване към раждане.