Когато Чен обявил за своя успех, съобщението му било посрещнато със смесица от недоверие и скептицизъм. До известна степен това се дължало на факта, че той скрил координатите на своето откритие. Виждал съм записите от неговата първа и последна пресконференция.
— А какво ще стане, ако насочите към този участък незареден детектор? — запитал изумено един от присъстващите журналисти.
— Не можете.
— Какво искате да кажете с това не можете?
— Да предположим, че насочвате детектор към един обичаен светлинен източник. Освен ако не е повреден, в края на краищата детекторът пак ще си остане зареден. Безсмислено е да заявявате: Ще насоча този детектор към светлината и той ще се разреди. Това просто не може да се случи.
— Да, но…
— А сега обърнете тази ситуация. Ако решите да насочите детектор към светлинен източник с обратен ход на времето, той ще се зареди предварително.
— Но ако отново го изпразните и веднага след това…
— Съжалявам. Няма да стане. Казах ви, че не може.
Не след дълго Чен потънал в неизвестност и единственото, което останало от него били записките му, разхвърляни из различни библиотеки. Минаха пет години преди някой отново да се заинтересува от тях, във връзка с някои нови теоретични разработки, но само няколко дни след като координатите бяха публикувани във вестниците, най-малко дузина любопитни изследователи потвърдиха предположенията му.
За по-голяма част от астрономите въпросът приключи дотук, но имаше трима, които решиха да продължат напред в разсъжденията си. Да предположим, — казаха те — че на няколко стотици милиони километри от тук съществува астероид, който стои на правата между Земята и галактиката на Чен. Измерено в галактическо време, това ще означава забавяне от час, час и половина, докато фотоните заобиколят преградата и попаднат в околоземна орбита. Но тъй като за нас времето тече в обратен ред, това „забавяне“ ще бъде отрицателно. В такъв случай детекторът, който при тези обстоятелства си представяме като източник на фотони, ще трябва да преустанови излъчването им час и половина преди астероидът да засенчи видимостта между Земята и обърнатата галактика и ще започне да ги излъчва едва, когато отново се възстанови пряката видимост. Такива са изискванията на причинно-следствената връзка, детекторът се нуждае от конкретна причина за да се разреди и да излъчи фотони, дори ако тази причина се намира в бъдещето.
А сега да заменим този не само въображаем, но и трудно управляем астероид с една обикновена електронна завеса. Ако се използват огледала, експериментът може да се проведе в много по-изгодни условия, а завесата и детекторът да бъдат разположени почти един до друг. Насочете светлината на прожектора към огледалото и ще получите сигнал от миналото, ако сторите същото със светлината от галактиката на Чен, сигналът ще пристигне от далечното бъдеще.
Хаззард, Капалди и Уо подредили няколко огледала в близкия космос, на разстояние от хиляда километра едно от друго. С помощта на множествените отражения, получили оптичен път с дължина над две светлинни секунди. В единия край на този импровизиран „заобиколен път“ те разположили телескоп насочен към галактиката на Чен, на другия поставили детектора. При първите експерименти телескопът бил оборудван със завеса, която се спускала при случаен сигнал, подаден от разпадането на радиоактивни изотопи.
Последователността на спускането и вдигането на завесата, както и нивото на разреждане на светлинния детектор били проследявани с помощта на компютър. После информацията била подложена на сравнение и се оказало, че кривите съвпадат. С една малко, но важно изключение — детекторът винаги започвал да се разрежда две секунди, преди да се вдигне завесата и преустановявал експозицията две секунди преди тя да се спусне.
И тогава заменили изотопния спусък с ръчен и започнали да се опитват да променят неизменното бъдеще.
Няколко месеца по-късно, Хаззард сподели впечатленията си от опитите в едно интервю:
— В началото всичко приличаше на преобърнато наопаки определяне скоростта на реакцията — вместо да се натиска червения бутон, когато светне червената лампа, трябваше да натиснеш зеления. Отпърво, аз наистина вярвах, че се „подчинявам“ на сигнала само защото не мога да владея до такава степен своите рефлекси, че да си наложа да му се „съпротивлявам“. Сега разбирам, че това е било самовнушение. Използвах дори компютъра, но резултатът беше същия. Винаги, когато дисплеят показваше, че трябва да се вдигне завесата — колкото и да се борех със себе си — аз я вдигах.