— И как се чувствахте в този момент? Бездушен? Като робот? Пленник на обстоятелствата?
— Не. В началото… малко неловко. Некоординиран. И сякаш тази обърканост ми пречеше да натисна погрешния бутон, колкото и да се опитвах. Но… след известно време цялата ситуация започна да ми изглежда съвършено нормална. Никой не ме „принуждаваше“ да вдигам завесата, отварях я точно в мига, когато почувствах, че е време да я отворя и наблюдавах последствията — да, наблюдавах ги преди причината, но това вече не изглеждаше толкова важно. Да „не искам да я отворя“ ми изглеждаше толкова абсурдно, колкото да желая да променя нещо в миналото, което вече знам, че се е случило. Чувствате ли се „бездушен“ от факта, че не можете да промените историята?
— Не.
— И това е същото.
Не било трудно да се разшири обхвата на експеримента — просто свързали детектора в обратна връзка със завесата и двете секунди станали четири, или четири часа, или четири дни. Единственият проблем си останал ширината на излъчване, защото при подобни експерименти обикновено се кодирал само малък участък от светлинната информация. Този проблем си остава и до ден днешен, макар Машината на Хаззард да е проследила пътища с дължина стотици светлинни години, а огромни по площ детектори постоянно да се зареждат с неизчерпаема по рода си енергия. Не едно и две правителства и могъщи корпорации влагат огромни средства в подобни проекти, чиято крайна цел нерядко се пази в дълбока тайна.
Но от тогава, всеки гражданин на Земята от момента на своето раждане получава правото ежедневно на сто двадесет и осем бита. С помощта на най-модерните програми за компримиране на информация те се превръщат в текст от близо сто думи. Крайно недостатъчно да се опише бъдещето в детайлни подробности, но предостатъчно за конспектиране на събитията от деня.
Сто думи на ден, три милиона думи за един живот. Последният запис в моя собствен дневник е бил получен през 2032, тоест осемнадесет години преди да се родя и сто години преди смъртта ми. Историята на следващото хилядолетие се преподава в училище — епоха без глад и болести, без национализъм и геноцид, без недоимък, невежество и омраза. Очакват ни велики времена.
Ако, разбира се, нашите потомци казват истината.
Сватбеното тържество мина така, както знаех предварително. Още сутринта, напълно според очакванията ни Прия — нашият кум се появи с гипсирана ръка. Спомням си как десетина години преди това, когато за пръв път се срещнахме в двора на училището, двамата се смяхме над тази случка.
— Но какво щеше да стане, ако не бях минал по заледената улица? — пошегува се той.
— Предполагам, че в такъв случай щеше да се наложи собственоръчно да ти счупя китката. Да не искаш да отклониш моя сватбен ден?
Отклоняването на едно събитие всъщност беше детска фантазия, мечта, че би могло да се случи невъзможното. Отклоняване беше когато се мръщиш и стискаш зъби и абсолютно отказваш да участваш в нещо неприятно, което знаеш, че предстои да се случи. Но с течение на времето, човек постепенно развиваше онази умствена дисциплина, която помага невъзмутимо да приемеш всички добре познати предстоящи събития.
А в живота, с постепенното усъвършенстване на Машината на Хаззард, значително намаляха случаите на смърт при криминални престъпления, бедствия, индустриални и транспортни злополуки и различни видове заболявания — подобни случки не бяха „предвиждани“ и после „избягвани“, просто започнаха да изчезват от съобщенията от бъдещето — съобщения, които по достоверност се сравняваха с познанията ни за миналото.
Все пак остана известно количество „очевидно неизбежни“ трагични инциденти и хората, на които предстоеше да вземат участие в тях го приемаха по различен начин — едни преглъщаха спокойно горчивия хап на съдбата, други търсеха успокоение в сомнамбулистичните религии, а някои се предаваха на детските фантазии за отклоняване и до последния миг се бореха с неизбежното.
Що се отнася до мен, аз добросъвестно нанасях в дневника онова, което се бе случило през деня, независимо от отношението ми към него.
Добросъвестно? А може би просто нямах никакъв избор, кръгът се бе затворил и не ми оставаше нищо друго, освен да се подчиня на неумолимия ход на съдбата. Странни бяха тези записки за събития, които знаех, че ще се случат още откакто имам някакъв съзнателен живот. Някои философи продължават да оплакват отдавна изгубената „свободна воля“, но мисля че именно те не могат да схванат цялото величие на онова, което се бе случило с нас. Бъдещето винаги е било предопределено. Какво друго би могло да насочва човешките действия, ако не индивидуалното — уникално и неповторимо — наследство и опит от миналото? Кои сме ние да решаваме какво да правим, и за каква „свобода“ бихме могли да говорим? Ако „изборът“ не беше така неразривно свързан с причината и следствието, кой би могъл да въздейства върху него? Няколко случайни и безсмислени мозъчни връзки? Мистични измислици от типа на „душа“, но в такъв случай, кое определя нейното поведение? Законите на метафизиката бяха не по-малко проблемни от тези на неврофизиологията.