— Той е прав.
Не знаех, дали да се хвана на примамката — понякога Лиза имаше странно чувства за хумор. Поех дъх и отвърнах:
— Не може да е прав. Проверих. Всички исторически записки показват…
Лицето й придоби изненадан вид, после тя ме погледна със съжаление. В очите й се четеше колко наивен ме мисли.
— Джеймс, историята винаги е била писана от победителите. Защо трябва бъдещето да е различно? Повярвай ми — това наистина става.
— Откъде знаеш? — въпросът беше глупав. Нейният шеф беше член на Комисията по външните работи и вероятно имаше достъп до всички доклади от разузнаването.
— Опитваме се да потушим конфликта, заедно с Япония, Европа и Щатите. Благодарение на ембаргото след въстанието в Хонг Конг китайците не разполагат с военни роботи. Отсреща се бият живи хора, без големи шансове. Но при всички случаи ще загинат най-малко петстотин хиляди души — военни и цивилни — докато Съюзниците си седят в Берлин ни пускат лъжливите си филмчета.
Втренчих се невярващо в мрака зад нея.
— Но защо? Не можеше ли всичко това да бъде избегнато своевременно?
Тя се намръщи.
— Как? Искаш да кажеш отклонено? Заобиколено съзнателно?
— Не… но ако всички са знаели какво ще стане…
— И какво щяха да направят? Време е да пораснеш. Такива неща стават и ще стават и нищо не може да се направи.
Половин милион избити, мислех си докато се обличах. Нямаше никаква причина да бързам, но въпреки това исках да си тръгна час по-скоро. Алисън знаеше всичко за нас, очевидно го е знаела от началото, знаела е, че мъжът й ще се окаже едно лайно. Половин милион! Това не беше съдба, нито дело на Бога, нито някаква хипотетична историческа сила. Това произхождаше от факта кои и какви сме ние, от лъжите които произнасяхме и с които ни предстоеше да живеем. Половин милион загинали в пространството между две думи.
Повърнах на килима, сетне се залюлях замаяно. Лиза ме гледаше с печален поглед.
— Няма да се върнеш при мен, нали?
Изсмях се.
— Откъде, по дяволите, да знам?
— Няма да се върнеш.
— Нали ми каза, че нямаш дневник.
— Нямам.
И тогава най-сетне разбрах защо.
Алисън се събуди когато включих компютъра и промърмори сънено:
— Какво толкова спешно има, Джеймс. След като си мастурбирал с представата за тази нощ още когато си бил на дванадесет, обзалагам се, че ще можеш да запазиш спомените си до сутринта.
Не й обърнах внимание. Тя се надигна от леглото и дойде да види какво правя.
— Истина ли е? — аз кимнах. — И ти си знаел от самото начало? И смяташ да го изпратиш?
Вдигнах рамене и натиснах „провери“. След миг на екрана излезе: 95 ДУМИ; 95 ГРЕШКИ.
Дълго време не можех да откъсна очи от тази присъда. Какво си мислех? Че мога да променям историята? Че моят смешен изблик на гняв би могъл да отклони войната? Че реалността около мен ще се разтвори и друга, по-добра реалност ще заеме нейното място?
Не. Историята, била тя минала или бъдеща е предопределена и с нищо не можех да наклоня нейните везни в една или друга посока. Но не исках да съм част от лъжите.
Натиснах „съхрани“ и тези 95 думи се отпечатаха невъзвратимо на повърхността на чипа.
(Сигурен съм, че нямах друг избор)
Това беше моят последен запис в дневника. Мога само да предполагам, че същият този компютър, ще бъде и неговия редактор — след смъртта ми — когато ще допълни липсващите бележки и ще му предаде вид, подходящ за едно невинно дете.
Включих се в мрежата, без конкретен адресат и се заслушах в потоците от информация, разговори,, слухове, без да знам, на кое от всичкото да вярвам. Бях загубил жена си, моята работа, сринал бях всички мостове към бъдещето. Всичко, в което вярвах се бе изпарило в един миг, не знаех кога ще умра, не знаех кого ще обичам, не знаех дали светът върви към утопия или апокалипсис.
Но въпреки това, държах очите си отворени за всяка информация, която минаваше през мрежите. Може би и там имаше измама и корупция, но предпочитах да се нося в тази какафония от милиони противоречиви гласове, отколкото да потъна в успокоителните лъжи на геноцидните творци на историята, които контролираха Машината на Хаззард.
Понякога се чудя, какъв ли щеше да бъде животът ми без тяхната намеса, но този въпрос е безсмислен. Не можеше да бъде друг. Всеки е манипулиран, всеки е продукт на своето време. И обратното.
Каквото и да е сигурно и неизменно в назряващото бъдеще, аз знам едно: кой съм аз все още е неразделна част от онази невидима сила, която го решава и ще го решава.
Не мога да искам по-голяма свобода.
И по-голяма отговорност.