12 март 1895. Толкова много е почувствано, премислено, преживяно за това време, че не зная какво да пиша. Смъртта на Ванечка беше за мен, както и смъртта на Николенка, не, в много по-голяма степен, проявление на Бога, привличане към Него. И затова не само не мога да кажа, че това беше тъжно, тежко събитие, а казвам направо, че това е (радостно) – не радостно, това е грозна дума, но милосърдно от Бога, оправящо лъжата на живота, приближаващо до Него, събитие. Соня не може да гледа така на това. За нея болката, почти физическа - на разрива, скрива духовната важност на събитието. Но тя ме порази. Болката от разрива веднага я освободи от всичко, което помрачаваше душата й. Като че ли се разтвориха двери и се откри божествената същност на любовта, която съставлява нашата душа. През първите дни тя ме поразяваше със своята удивителна любвеобилност: всичко, което по някакъв начин нарушаваше любовта, неодобрението към някого, към нещо, даже недоброжелателството, всичко това я оскърбяваше, заставяше я да страда, заставяше болезнено да се свива оголеното кълнче на любовта. – Но времето минава и този кълн отново се скрива, и страданието й престава да намира удовлетворение, преминава във всеобща любов, и става неразрешимо мъчително. Тя страда най-вече за това, защото предметът на нейната любов я е напуснал, и на нея й се струва, че нейното благо е било в този предмет, а не в самата любов. Тя не може да отдели едното от другото; не може да погледне религиозно на живота въобще и на своя. Не може ясно да разбере, да почувства, че едно от двете: или смъртта, увиснала над всички нас, която има власт над нас и може да ни раздели и да ни лиши от благото на любовта, или смърт няма, а има редица изменения, извършващи се с всички нас, сред които едно от най-значителните е смъртта, и че тези изменения се извършват над всички нас, - съчетавайки се различно – някои преди, други после, - като вълни.
10) С особена нова сила разбрах, че моят живот, както и на всички, е само служене, а няма цел сам по себе си.
6 април 1895. 2) Единението на хората и съществата е възможно само в истината, и затова за установяване на единение е нужно познание за истината. Така че преди проявяването на любовта е нужно познание за истината. Познанието за истината е познание за Бога. Може да се обича само Бог, само божественото в света и хората. Но за да Го обичаш, трябва да Го познаеш, да умееш да го познаеш. И затова преди любовта към Бог трябва да е познанието за Него. – Да познаеш Бог значи да опознаеш сам себе си, да отделиш божественото „аз” от телесното – да отделиш съдържанието от формата. Всичко е в това.
7) Истинският живот е живот Божески, но ние не го виждаме: съблазните го скриват от нас.
8) Преди живеех само за благото на своята личност. После разбрах, че в мен има друга, висша същност и че трябва да се живее за тази висша същност; но само разбрах това. После започнах от време на време да живея за тази същност. Сега трябва да се направи така, че винаги да се живее за тази същност, и ако вече не може иначе, само понякога да се живее за личността. Цялата работа е в това, животът за Бога да стане нещо естествено, а животът за себе си да стане изключение.
10) Цел на живота е благото. Благото е само в служене на Бога. Служене на Бога за увеличаване на любовта в света. Увеличаването на любовта в света се постига само с увеличаване и проявяване на любовта вътре в нас. Любовта вътре в нас ни дава това висше благо, към което се стремим.
10 април 1895. Вчера ходих по улиците и гледах лицата на хората. Рядко се среща лице, което да не е отровено от алкохол, никотин и сифилис. Ужасно жалко и обидно безсилие, когато спасението е тъй ясно. Овните скачат във водата, а ти стоиш и ги пъдиш, махайки с ръце, а те все така скачат, и изглежда, че те вършат нещо, а ти им пречиш. Страшно ме гложди да напиша за отношението на обществото към царя, обяснявайки го като лъжа пред стария, но болестта и слабостта на Соня ме задържат.
25 април 1895. Вчера Соня замина за Киев с Таня, която дойде да я вземе. Здравето й се подобри малко - тя се вдигна, но цялата е разбита и нравствено все не намира опорна точка. Страшно трагично е положението на майката: Природата е вложила в нея преди всичко неудържимо сладострастие (същото е вложила и в мъжа, но у мъжа това няма такива съдбоносни последици – раждането на деца), последица от което се явяват децата, към които е вложена още по-силна любов и любов телесна, тъй като и носенето, и раждането, и кърменето, и отглеждането е телесна работа. Жената, добрата жена обрича цялата си душа на децата, цялата се отдава, усвоява душевната привичка да живее само за тях и чрез тях (най-страшното изкушение, още повече, че всички не само го одобряват, но и го възхваляват); минават години и децата започват да си отиват – в живота или смъртта – по първия начин бавно, отплащайки се за любовта с досада, като завързан на шията камък, който им пречи да живеят, по втория начин – смъртта, мигновено причиняваща страшна болка и оставяща пустота. Трябва да се живее, а няма с какво. Няма навици, няма даже сили за духовен живот, защото всички сили са изразходени за децата, които вече ги няма. Ето какво би трябвало да се изкаже в романа за майката.
През това време започнах да се уча на манежа да карам велосипед. Много странно защо ме влече да правя това. Евгений Иванович ме разубеждаваше и се огорчи, че карам, а на мен не ми е съвестно. Напротив, чувствам, че тук става дума за някаква естествена глупост, и ми е все едно какво мислят, а и е просто безгрешно да се забавлявам по детински.
2) Ходих с момичетата – Саша и Н.Мартинова – на театър, и на връщане оттам те започнаха да говорят за това, какъв материален прогрес ще има скоро, като електричество и тем подобни. И ми стана жал за тях, и започнах да им говоря, че чакам и мечтая, и не само мечтая, а се старая за друг единствено важен прогрес – не за електричество и летене във въздуха, а за прогреса на братството, единението, любовта, установяването на Царството Божие на земята. Те разбраха, и аз им казах, че животът се състои само в това, да се служи на приближаването, осъществяването на Царството Божие. Те разбраха и повярваха. Сериозните хора са деца, „тяхно е царството Божие”. Сега четох още мечтанията на някакъв американец за това, как хубаво ще бъдат устроени улиците и пътищата и тем подобни в 2000-та година, и идея си нямат тези диви учени, в какво се състои прогресът. Няма дори намек. А казват, че войната ще бъде премахната, само защото пречи на материалния прогрес.
28 април 1895. Вчера сутринта отидох у Хохлов. Той е почти свободен, казва, че се е объркал. „Наистина съм се побъркал.” Не зная как да му помогна. Вероятно всичко се дължи на похотта. Познал жените в младежките си години, той вече не можел да се овладее и тръгнал на борба със своята похот. У него са останали изводите от християнското учение, а самото учение го няма. Станал е егоист вследствие на тази напрегната борба със самия себе си. Както давещият се, падащ човек мисли само за себе си.