4) Слушам, и получавам писма, вероятно и в печата, упрекващи ме за това, че не отдавам земята на селяните. Не мога да не призная, че би било най-добре, без да се боя от упреците на семейството да отдам земята на селяните (на кои?), а можеше някак да се устрои, но за лошо ли, за хубаво ли, не направих това, но не защото много скъпо цених тази собственост. 20 и повече години я ненавиждам и не се нуждая и не мога да се нуждая от нея и благодарение на моите писания, ако не на писанията, то на моите приятели. – Единствената изгода от това, че не отдадох земята, е, че ме осъждаха и ругаха, осъждат и ругаят.
6 февруари 1909. 2) Лесно е да се каже: „да живееш само пред Бога”, а колко е трудно, но и колко е хубаво!
12 февруари 1909. Вчера и днес идва Ваисов.
14 февруари 1909. 1) Говорят: „нима е възможно да се живее по закона на любовта, без да се спират с насилие лошите?” Фактът, че хората говорят това, показва, че говорещите вярват в закона за насилието, вярват в това, че насилието ще уреди живота. Те вярват в това, и наистина, законът за насилието отчасти, само отчасти урежда, или ни се струва, че урежда живота. Какво би било, ако вярвахме в закона на любовта също тъй, както вярваме в закона за насилието? Цялата работа е във вярата в едното или в другото. И мисля, че вярата в закона на любовта ще дойде и ще стане също така обща, каквато е била вярата в закона за насилието. А щом като тази вяра стане обща, ще се унищожи голяма част от тези злини, от които страда сега човечеството.
2) Често се отдаваш на униние, на негодувание заради това, което се върши по света. Каква непростима грешка! Работата, движението напред, увеличаването на любовта у хората, осъзнаването на нейните възможности, нейното приложение като закон на живота, расте в човечеството и по положителен път – признаване на нейното добротворство, и по отрицателен – признаване на все по-влошаващото се и влошаващо се положение на хората вследствие признаването закона на насилието. Да, трябва да виждаш този двояк ръст, а не да се отчайваш.
15 февруари 1909. 2) Сега беше тук един бедняк, селянин, бивш войник, говори с чуждестранни, излишни думи, но смисълът на речта е един: ненавист към управниците, към богатите, завист и оправдаване на самия себе си във всичко. Страшно същество. Кой е направил това? революционерите или управляващите? И едните, и другите.
3) Религиозно – нравственото положение на народа е ужасно, като че ли няма изход. Но има изход, само че трябва време. Наял си се с лоша, вредна храна, или си се напил пиян - залян, и се мъчиш, и ти се струва, че няма изход, защото сега наистина няма изход, но изход има. Жлъчката ще смели, организмът ще преработи, така е и в това.
4) Какво ужасно зло е направила революционната литература: да покаже неосъзнаваното преди, спокойно понасяното зло и да предложи, като единствено средство за избавление, средство, не избавящо, а увеличаващо злото – това е ужасно жестоко. И това са направили революционерите с народа.
18 февруари 1909. 1) Сега си мислех нещо много важно за мен: Все ми се иска – не зная дали по стар навик или поради свойството на човешката душа – иска ми се да се моля, да се обръщам към Някого, към Бог. В последно време се старая да определя ясно за себе си Бог, както и би трябвало да бъде, стигнах до признанието за невъзможността на отношението към Него, към Неговото отричане за разума, но потребността е жива. Бог, Ти, Ти – всичко, на което аз съм смутно проявление в тялото, в отделеното от Всичко тяло, Ти – Целият, в цялото съвършенство, помогни ми. Говоря това – и ми е хубаво на душата. Не зная кой е Този, Когото моля за помощ, но не само зная, че Той е, зная също и това, че колкото повече, по-искрено и по-горещо Го моля за помощ, толкова повече чувствам тази помощ. Да. Помогни ми да се освобождавам от тялото, да се съединявам с Теб – и чувствам, че Ти вече помагаш, и – исках да кажа, че Те обичам, но „обичам” не е точната дума. Чувството ми към теб не е тъй горещо, както любовта, и не е тъй ограничено, телесно. Това не е любов. В любовта има желание за благо, а в това има само желание за съединение. – (Неясно.)
2) Все си измислях кратка молитва, а се моля по съставената дълга молитва. Това не е хубаво. Молитвата не може да бъде една и съща за всички дни, за всички часове. Сега ми е нужно: „помогни”. А понякога е нужно: „благодаря”. Понякога е нужно само съзерцание, а понякога памет за Него и за Себе си.
19 февруари 1909. 1) Разумният човек може да се надява, да очаква само едно нещо – смъртта.
2) В живота не трябва да очакваме бъдещето, а да се готвим за живота в настоящето.
28 февруари 1909. 1) Животът е стремеж към съединяване с Началото на всичко, с Бога, тогава как може да бъде страшна смъртта за този, който разбира истинския смисъл на живота. Как да се страхува от това, в което е изпълнението на неговите стремежи.
2) Умирайки, изпитваш това, което изпитва изоставеното дете, връщащо се към любящата и любимата си майка.
3) Като че ли работниците сами са си виновни. Целта не трябва да бъде освобождение, а цел - достигане на най-добър духовен живот – религиозна цел, обща, и тогава и само тогава попътно ще се достигне политическата, частната цел.
4) Наивността на недоумението на днешния работник за това, че „така може да се получат много неприятности”.
1 март 1909. 4) Данъците са най-могъщото оръдие за поробване, и затова освобождението е възможно само при освобождаване от участие в събирането на данъци и – страшно е да се каже (същевременно и радостно) – само при освобождаване от користта, при готовността за бедност, при отказ за служене на богатите.
5 март 1909. 1) Гогол е огромен талант, прекрасно сърце и слаб, т.е. несмел, боязлив ум.
Най-доброто произведение на неговия талант – Каляска, най-доброто произведение на неговото сърце – някои от писмата.
Главното нещастие на цялата му дейност е неговата покорност към установилото се лъжерелигиозно учение и на църквата, и на държавата. Хубаво би било, ако просто бе признавал всичко съществуващо, но той го оправдавал, и то не сам, а с помощта на софистите славянофили и бил софист и то много лош софист със своите детински вярвания. Влошавало, обърквало още повече неговия начин на мислене желанието му да придаде религиозно значение на своята художествена дейност. Писмото за „Ревизор”, втората част на „Мъртви души” и т.н.
Като се отдаде на своя талант – и излизат прекрасни, истински художествени произведения, като се отдаде на нравствено – религиозното – и излиза хубаво, полезно, но щом като поиска да внесе религиозно значение в своите художествени произведения, излиза ужасна, отвратителна безсмислица. Така е във втората част на „Мъртви души” и др.
Към това трябва да се прибави и, че всичко идва от това, че на изкуството се приписва несвойствено му значение.
6 март 1909. 1) Четох вестника и за екзекуциите, и за злодеянията, за които са наказанията, и тъй ясно стана развращаването, извършвано от църквата - скриване на християнството, извращение на съвестта, от държавата - узаконяване, не само оправдаване, но възвеличаване на гордостта, честолюбието, алчността, унижаването на хората и, по-специално, всички актове на насилие, убийствата по време на война и екзекуциите. Това изглежда тъй несъмнено ясно, но никой не вижда, не иска да го види. И те - и църквата, и държавата, въпреки че виждат увеличаващото се зло, продължават да го създават. Става нещо подобно на това, което биха правили хора, умеещи само да орат и притежаващи само оръдия за оран и можещи да съществуват само чрез своята работа, орането, все едно тези хора да орат ниви, на които вече е покълнал разсадът.