13) Прогресът няма никакво значение, нито за отделния човек, нито за човешкия род, защото се извършва във време, което е безкрайно. Прогресът във времето е само необходимо условие на възможността за съзнаване на благото, усъвършенстването.
24 септември 1910. 2) Разликата между знание и наука. Знанието е всичко, науката – една част. Също като разликата между религията и църквата.
29 септември 1910. 1) Ако има някакъв Бог, то той е само този, когото познавам в себе си, като самия себе си, а също и във всичко живо.
Казват: няма материя, вещество. Не, има, но тя е само това, посредством което Бог не е нищо, не е нежив, а е жив Бог, посредством което Той живее в мен и във всичко. Не зная защо, но зная, че то съществува.
Трябва да се помни, че моята душа не е нещо – както казват – божествено, а е самият Бог. Щом като съм Бог, съзнавам себе си, тъй няма нито зло, нито смърт, нищо друго, освен радост.
2) Сега съм в лошо настроение: всичко е грозно, всичко ме мъчи, не е така, както бих искал. И ето, спомням си, че животът ми е само в това, да се освобождавам от всичко, което ме скрива от мен самия, и веднага всичко спира. Всичко, което ме е мъчило, ми се струва дреболия, незаслужаваща внимание, а това, в което е животът и което му дава радост, сега е пред мен. Само го вземи. И вместо досада – спокойно обръщане към самия мен, и това, което ме е мъчило, става материал за преработка. А преработката винаги е възможна и винаги дава най-хубавата радост в живота.
3) Каква ужасна умствена отрова е съвременната литература, особено за младите хора от народа. Първо, те си пълнят главите с неясното, самоуверено, празно бръщолевене на тези писатели, които пишат за съвременността. Главната особеност и вреда от това бръщолевене е в това, че цялото то се състои от намеци, цитати на най-разнообразни, най-нови и най-древни писатели. Цитират думички от Платон, Хегел, Дарвин, за които пишещите нямат ни най-малко понятие, и наред с това думичките на някой си Горки, Андреев, Арцибашев и други, за които не си струва да имаш каквото и да било понятие; второ, това празнодумство е вредно и затова, че като си пълнят главите, в тях не остава нито място, нито свободно време, за да се запознаят със старите писатели, издържали проверката не само на десетки, а на стотици и хиляди години.
2 октомври 1910. Станах болен. Походих. Северен, неприятен вятър. Нищо не записах, но през нощта много хубаво, ясно мислих за това, колко хубаво би могло да бъде художественото изображение на цялата пошлост на живота на богатите и чиновническите класи и на селските работници, а сред едните и другите, поне по един духовно жив човек. Може би жена и мъж. О, колко хубаво би могло да бъде. И как ме привлича това.
1) Бог диша чрез нашите животи и целия живот на света. Той и аз сме едно и също. Щом като разбрах това, станах Бог.
3) Бог диша чрез нас и е блажен. Главното Му свойство е благото. Той е понятен за нас като благо. Ние търсим благото, целият ни живот е в това търсене, и затова, искаме или не искаме, целият ни живот е в търсенето на Бога.
7 октомври 1910. 1) Религията е такова установяване на отношението ни към света, от което произлиза ръководството на всички постъпки. Обикновено хората установяват своето отношение към началото на всичко – Бог, и на този Бог приписват своите особености: наказанията, наградите, желанието да бъдат уважавани, любовта, която всъщност е само човешко свойство, не говоря за нелепите легенди, в които описват бога като човек. Забравят това, че можем да признаем, по-скоро не можем да не признаем, началото на всичко, но да си съставим поне някакво понятие за това начало, никак не можем. Измисляме си своя човешки Бог и се обръщаме към него фамилиарно, приписвайки му нашите свойства. Това фамилиарничене, това смаляване на бога най-много от всичко извращава религиозното разбиране на хората и в голямата си част лишава хората от каквато и да е религия – ръководство на постъпките. За установяването на такава религия най-добре е бог да бъде оставен на мира, да не му приписват не само сътворяването на рая, ада, гнева, желанието за изкупуване на греховете и тем подобни глупости, но да не му приписват и воля, желания, даже любов.
9 октомври 1910. 1) Тялото? За какво е тялото? За какво са пространството, времето, причинността? Но нали въпросът: за какво? е въпрос за причинността. И тайната, за какво е тялото, си остава тайна.
2) Трябва да се пита: не защо живея, а какво да правя.
10 октомври 1910. 3) Когато революционерите достигнат до властта, те неизбежно ще трябва да постъпват, тъй както постъпват всички властващи, т.е. да извършват насилие, т.е. да правят това, без което няма и не може да има власт.
19 октомври 1910. 2) Да живееш пред Бога, не значи да живееш пред някакъв Бог на небето, а значи, да извикаш в себе си Бога и да живееш пред него.
22 октомври 1910. В писмото до Досев има много истина, не не е цялата. Има и слабост. Нямам желание дори за писане в дневника. Книгата на Николаев е прекрасна.
23 октомври 1910. Писмото до Досев за мен е преди всичко програма, от изпълнението на която съм все още толкова далеч.
Писмото на Гусев за Достоевски изразява точно моите чувства.
26 октомври 1910. Много ми е тежко в този дом на умопобъркани.
1910, 29 юли. [Ясна поляна.] Започвам нов дневник, таен дневник. Днес трябва да запиша едно нещо: това, че ако подозренията на някои мои приятели са верни, то сега е започнат опит за постигане на целта с ласки. Вече няколко дни тя ми целува ръката, която никога не се е случвало преди, и няма сцени и отчаяние. Боже, прости, и вие, добри хора, ако греша. Лесно се заблуждавам в добрата, любовната страна. Съвсем искрено мога да я обичам, което ми е невъзможно по отношение на Лев. Андрей просто е един от тези, за които е трудно да се мисли, че душата Божия е в тях (но я има, помни). Ще се опитам да не се дразня и да държа на своето, най-вече с мълчание.
Не бива да се лишават милиони хора, може би, от нужното им за душата. Повтарям: "може би". Но дори да има и най-малка вероятност, написаното от мен да е нужно за душите на хората, то не трябва да ги лишавам от тази духовна храна, за да може Андрей да пие и да развратничи и да цапа Лев и ... Е, Бог да е с тях. Върши своето и не осъждай.. Утро.
30 юли. Чертков ме въвлече в борба, и тази борба ми е много тежка, и противна. Ще се опитам да я водя с любов (страшно е да го кажа, толкова съм далеч от това).
В сегашното ми положение, едва ли не най-нужното е - да не се прави нищо, да не се говори. Днес ясно осъзнах, че трябва само да не развалям своето положение и ясно да помня, че нищо, нищо не ми е нужно.
5 август. Малко по-светли мисли. Съвестно, срамно, комично и тъжно е моето въздържание от общуване с Чертков. Вчера сутринта беше много жалка, без злоба. Винаги тъй се радвам от това - толкова ми е лесно да я съжалявам и обичам, когато тя страда и не кара другите да страдат.
18 август. София Андреевна, като разбра за разрешението Чертков да живее в Телятинки, стигна до болестно състояние. "Ще го убия." Молих я да не говори и да мълчи. И това, сякаш, подейства добре. Нещо ще става. Помогни ми, Боже, да бъда с теб и да правя каквото искаш. А какво ще се случи, не е моя работа. Често, не, не често, но понякога съм в такова душевно състояние и тогава ми е толкова хубаво!
20 август. Хубаво си говорих с пазача. Лошото е, че разказах за своето положение. Яздих, и гледката на това царство-господарство така ме измъчва, че се замислям да избягам, да се скрия.
Днес си мислех, спомняйки си за своята женитба, че това е било предопределено от съдбата, аз дори никога не съм бил влюбен. А не можех да не се оженя.