Помнеше една от първите зими така: в замръзналата тишина на голямата бяла самотност внезапно се чуха гласове на човеци, а после силен кучешки лай и гърмежи. Веднага след това от дола лъхна на смърт. То беше един следобед — далече от мястото, където лежеше. И надвечер, когато всичко утихна отново, оттам се довлече едър мъжкар. Той падаше и ставаше — як за двамина — и късно вечерта вече не можа да се дигне. Само я гледаше и мълчеше. После просто остана така, където си беше — още по-тих и завинаги… Някое време тя не се чувствуваше сама с него, но после някаква друга тревога я накара да стане и да се махне от топлия труп.
След няколко дни пак чу лая, говора и гърмежите. Вечерта насам отново се примъкнаха сърни, които падаха и ставаха и отдалеч миришеше на смърт. Тя от бебе (а може би и отпреди това) смътно и сигурно знаеше, че говорът и гърмежите носят смъртта, винаги с уплаха го мислеше, но този път, след като вече не знаеше за какво да живее, видя в смъртта спасение.
Така реши: да чака човека с неговата пушка. И изведнъж се почувствува по-бодра. Вече не беше сърна, която не очаква нищо освен старата орисия на чудноватата хубост.
И ето една сутрин долови миризмата му в ниското.
Тялото й трепна. От два дни нищо не бе яла. Нощем студеният вятър обикаляше скалата, която уж правеше завет — зимният вятър с тънкия смеещ се глас. Бялата козина от много часове беше настръхнала.
Още веднъж остро долови миризмата му, но нещо не й достигна, да скочи и да спасява живота си.
Сърната остана така — свита на бяло кълбо до скалата.
Миризмата на човека пълзеше все по-тревожна. Тънкият слух на сърната вече долавяше дебнещите му стъпки. Ужасяващи и наблизо.
Тогава сърцето й изведнъж силно задумка. Но тя остана да чака и се насилваше да изчака докрай, когато краката й сами я изправиха. Розовата муцунка и острите бели уши също така — сами, съвсем неподчинени на никакви мисли — се стрелнаха високо нагоре.
В този миг ловецът я видя. И тя го видя цял — на няколко крачки от себе си.
Беше мигът, в който трябваше да й пратят смъртта, та да се отърве от нещастната си съдба. От хубостта си. от самотата, от сговора на сивите сърни срещу нея. Но тялото й не искаше никаква смърт. Тялото на животното не разбираше нищо от отчаяние и кръвта не разбираше и не искаше, тропаше в клетките й да бяга, крещеше, хапеше сред отчаяните писъци на бабите — бягай, ах, б я г а й…
С един скок сърната плувна във въздуха край скалата. И втори път, и трети — и макар че вече беше се закрила зад билото, тя продължаваше страшното бягане с всички сили. Задъхана, разтуптяна — премаляла от страх и от радост. А страхът беше див — истински, по-силен от всичко. Радостта беше празник — някой я викаше там непременно, зовеше от края на пътя с медна тръба, показваше й златни луни…
Хубавата сърна избяга много далеч и когато най-сетне спря, чу само ударите на сърцето си.
В миризмите цареше спокойствие.
От бягането се беше затоплила, тялото й потръпваше и ликуваше. Намери едно хубаво място, прикътано на завет, постлано с мека суха шума. Усети глад. Стомахът й се развика заради двата дни на безполезно мислене.
Тя сдъвка няколко листа. Когато спираше да се ослуша още веднъж, тези листа оставаха да стърчат от двете страни на муцунката й — като крилца.
Сдъвка ги бавно, с голяма наслада, после си легна на топлото.
А още по-после, постепенно и неусетно, бялата сърна се унесе и ето че след час или два вече беше потънала. Дълбоко и сладко — във вечния, прекрасен сън на следващия юни…
ТУНЕЛ
Здрасти.
Останах за малко сам и пак се сещам за вас. Точно сега не ми се говори с никого от тия наоколо, а като мълча, ми е кисело. Предлагам да си правим компания, докато дойде екселенц Георгиев. Тая дума „екселенц“ съм я чувал от една моя позната, която имаше родствени връзки с дипломатическите среди. Тъй и не разбрах какво точно значи. Прилича ми на „екселанс“ от онзи френски лаф „парекселанс“, който ще рече нещо много „отлично“, „превъзходно“ и други подобни. Или както би се изразила баба Дона — нещо като „аслъ“.
Докато го чакаме, ще ви разкажа историята на един тунел. От време на време дочувам, че все още мога да разчитам на задочното приятелство с вас. И нека бъде тъй, поне до онзи миг, когато ще ви писне от мен или пък някой ще успее да ми внуши, че съм гений, и тогава ще започнете да ме попържате на общо основание. Ще бъде много кофти, нали? Нещо като стара любов, която после се превръща в брак с малко пари. Не дай, боже, но както и да е, засега си въобразявам, че все още не се псуваме шумно, и затова сегиз-тогиз си позволявам да ви занимавам с разни истории. Сега например ето ви историята на тунела. Но преди това ще ви обърна внимание, че съм построил много тунели. Не съм ги построил, а съм ги проектирал. Всъщност проектирали са ги проектантите, пък аз съм се подписал отдолу на проектите, там, където пише: