И тъй в момента аз съм седнал на една паднала бука, пуша си цигарата на спокойствие и отвисоко гледам на префасонирания пейзаж. Долу реката се е смаяла накъде да поеме. Спира се набъбнала пред неочаквания бент и оттук-оттам го опипва. Ще му намери цаката. Тя е минала през планини. Склонът е побелял от пръст и камънак, стърчат корени на дървета. Някой ще си осигури печката непредвидено, друг ще си построи къща. Горското ще отсече още хиляда кубика над плана, а главният му инженер Пеньо Мамарчев в последна сметка ще бъде наказан. Но това са подробности. По-рано имаше една барака, ей там, където беше полянката. Сега няма нито барака, нито полянка. И дървеното мостче го няма никакво — представям си как изгнилите му греди са хвърчали из въздуха като клечки за зъби.
Гледам променения пейзаж и се питам какъв ще да е всъщност този тип, който ни изигра толкова прост номер — на мен, на спецовете и на всички. Разбира се, че ме е яд на него, независимо от бомбено хубавия му номер. Все искам да си го представя как изглежда. Интересно е и това, как той ще се държи с мен. Тъй като спецовете по укрепителната система вече си подвиха претенциите, сега пък аз съм геолог на обекта, нещата отново зависят от мене. Ако искам, Екселенц Георгиев ще бъде доста много замотан в количествата взрив чрез категориите на скалите. Тези категории ги определям аз (решението ми е безапелационно като на футболен съдия), а за всяка категория си има точна норма тротилови единици. Мисля, че ме разбрахте. А ако искам, Екселенц ще бъде много лесно оставен на мира, особено след като работата се свърши така бързо и идеално. Но не го знам какъв чешит ще излезе. Може да е някой темерутин, може да е надут като пришка. И само какво име вади. Лично на мене „Георгиев“ никога нищо не ми е говорело. Светът е тъпкан с Георгиеви и Иванови, Стефанови, Петрови, Василеви, Димитрови — с лопата да ги ринеш навсякъде. А например като чуете веднъж Пеньо Мамарчев или Радион Пискюлбашиев, въобще нещо такова, вече го запомняте за цял живот. Георгиев познавам един цигулар — ходихме с него на едни състезания в Югославия. Необикновено интересни състезания с обикновени автомобили, може нещичко да сте чули. Друг Георгиев — Борис — имах приятел боксьор. „Моката“ му викахме, може и за него да сте чували. Даже и писател Георгиев познавам, но за него едва ли е ставало дума. Той е къде-къде по-кротко момче. Един пък друг Георгиев по едно време се мотаеше около жена ми-После катастрофира с мотоциклет и след няколко дни умря в „Пирогов“. Нищо не казвам. Имах и един съученик — Валентин Георгиев се казваше: Валентин Иванов Георгиев, родом от Тръстеник, предпоследния чин до прозорците. Беше много специално копеле. Стъпи на катедрата, захапе те за яката на куртката и те вдигне със зъбите си. Висиш в устата му като коте и махаш с крака. На вид беше дребен, един такъв никакъв, аз все минавах за як и веднъж реших да му опитам номера. Захапах куртката на Иван Веселинов (той искаше да учи за ветеринарен лекар в София, но после нещо се обърка и стана художник), опитах се да го дигна със зъби, та едва не ми се изскубнаха вратните жили. После тоя същият Валентин Иванов Георгиев стана жертва на учителката ни по руски. Тя още първия ден му каза, че е „отлично момче“, после му писа една двойка. След това взе, че му писа още една двойка, и на класното пак, и изобщо го „ликвидира като такъв“, след което го вкара в квартирата си и там, изглежда, го изнасили. Така поне се говореше. След тази история не знам какво още се бе случило с Валентин, но помня, че ние го изключихме от комсомола, а даскалите това чакат — веднага го изхвърлиха и от училище. Ние казахме, че той е битово разложен, после му изкарахме и буржоазен произход (един негов свако преди Девети държал няколко месеца будка) и въобще така го нагласихме, че за него вече да „Няма място сред нашите редове!“ Не зная какво стана с тоя човек. Нещо се замота по постройките, опита се май да продължи във вечерна гимназия, после чух, че го взели трудовак, и оттогава вече (има петнайсетина години) не съм го виждал. Веднъж само — бях трета година студент — го мярнах отдалеч. Продаваше варени царевици на „Граф Игнатиев“ и „Евлоги Георгиев“ (ето ви още един Георгиев). На моста пред стадиона. Нещо ми стана кофти с тия царевици и не му се обадих. Видя ми се особен и стар. Тъкмо отивах на мач с една мадама — онази, за която ви споменах, че имаше родствени връзки с дипломатическите среди. Изобщо — тъй като в момента си говорим за тунели — този Валентин ние тогаз го набутахме някак си в един тъмен тунел, от който хич не знам как се излиза. Ако изобщо се излиза. Онова момиче беше с едно меко сърце, пък се случи и умно такова, вечерта му разказах цялата история на Валентин, та то се разплака и тъй се развали цялата работа. Но вече стига за това, че пак се заплеснахме. Долу майорите се събират около строителната знаменитост и полека-лека тръгват насам. Обикалят го като булка. Честно казано, съвсем не зная какво ще стане сега. Героят на обекта сигурно ще бъде толкова надменен с мене, че майорите ще си умрат от кеф. Те отдавна тайно си мечтаят да ме видят унизен, тъй като от моя милост зависят доста техни работи — и то все разтегливи — и навярно им е писнало да ми се слагат. Не знам дали сте забелязали, но човек рядко запазва цялото си достойнство пред някого, от когото му зависят работите. Особено пък ако тези работи са разтегливи.