Лежах си така този ден докъм обед (под мен беше мокро от пот} и подробно обмислях нещата от живота. Номерът с двете съседни камъчета и етикетите никак не ми беше интересен — аз съм ги изпълнявал още като студент. Още тогава когато не знаех добре как над лъжата ми за два лева после напразно работят петдесет души мои колеги — пак геолози, химици и физици, — как се картира, планира, залага на всичко това и, с една дума, как тези две кила вино (от което на сутринта те боли и глава) излизат въобще на държавата, да речем, сто хиляди лева…
Не това — лежах този ден — да измисля; него го знаех отдавна. Работата сега беше да се намери чалъм, с който да не се лъжем един друг като идиоти и в същото време да не се блъскам тук като луд. Не можех да свърша сам тая. Всъщност аз можех — може всеки от нас, — но не и за петнадесет дена, колкото бяха ми определили.
Теглих една на началника, станах и отидох към манастира. Там имаше хубави сенки и два чучура за милиони. Железни, като дула — само да седнеш и да ги слушаш. А сигурно имаше и човек, защото още от джипката бях забелязал козата.
В един и половина се срещнахме с попа. В два бяхме приятели. Златко се казваше Той, живееше тука самичък — единствен в светата обител. Разбира се, и козата.
— Без нея — вика — не мога. Тя ми е тука за всичко. И за млекце, и за другарче.
— Защо не слезеш ти в селото? — питах го аз, докато обядвахме с него под сянката.
— Какво да правя там? Когато им трябвам, те си ме търсят. Сляза, свърша я и се върна. Добре ми е тука на мене.
Говорехме си така, когато чух стъпките на магаре. Обърнах се и видях на пътеката някого — зад магарето, с брич и по риза. Той спря до чучура.
— Добър ден — викам.
— Добър ден.
Човекът си напълни съда, магарето пи и продължиха.
— Кой беше? — питам аз попа.
— Мани го… тоя.
— Ама тукашен или?… Видя ми се с брич, да не е от военните?
— Тукашен. Ей там има таквоз… станция. Той е милиционер и я пази.
Беше от ясно по-ясно, че двамата нямат дипломатически отношения. Затова спрях да разпитвам; Разказах на поп Златко за мене, за трудността с бързата работа и с плана. Викам му:
— Ако имах неговото магаре, то да ми мъкне тежките проби, ела гледай…
— Че иди го вземи. То не му трябва.
— Дали ще го даде?
Поп Златко сви рамене, сви и устни презрително и повече нищо не каза.
Вечерта бях гост на Ангел — така се казваше милиционерът. Той ми отстъпи магарето си с готовност и даже предложи да ми помага.
— Че какво — викам — можеш да ми помагаш, като си вързан тук да седиш? Тя иска ходене, моята.
Той каза, че ако все пак има нещо да се помогне, без да напуска района — дадено. После извади някаква ракия и тук вече ние по всички линии се разбрахме. То се знае, с изключение на една — не даваше дума да кажа за попа.
— Абе я го мани това расо! — разлюти се той изведнъж, когато му казах, че мисля да спя в манастира. — По-добре иди долу до селото. И по-удобно ще ти бъде, и…
Както и да е, постоях още при него и после си тръгнах. Разбира се, спах в манастира. Така си спестявах излишните километри до селото.
Първата нощ беше толкова тиха и ароматна, че не можах бързо да свикна. Сума ти време лежах ококорен. Бях вече готов да се изнервя, когато ми хрумна страхотна идея. То даже не беше идея, а нещо като насрещен план по задачата. С две думи: имах магаре. Разчитах на обещаната помощ от Ангел. Сега ми трябваше само една чутура с по-тежко черясло и още сутринта можех да организирам раздробяването на пробите.
Заспах ухилен, сънувах кози и икони. Първата работа сутринта беше да попитам попа за чутура.
— Имаше една — каза той, докато пиехме млякото, — ама май някъде се затри из мазетата. Не ми се е мяркала вече с години.
— Може и чебър — викам. — Или буталка.
— Виж, чебър има един — каза поп Златко и ме заведе в една одая да го видя.
Там имаше и буталка, но аз предпочетох чебъра. Взех го, взех и едно дълго желязно черясло, та право при милиционера.
— Ето ти инструмента, Ангеле. Дай ми сега магарето и да тръгвам. После ще ти обясня по-подробно.
Яхнах възпитаното животно и към десет се върнах с цяла торба камъни. Изсипах ги в чебъра и ги започнах с черяслото.
— Ето, това е цялата работа, Ангеле. Чукат се като захар. Трябва да станат на пудра, нали разбираш.
Той се запретна, аз яхнах отново магарето. Свирках си и работата вървеше идеално.