Но третия — когато Домлинка започна „почетвъртяването“ на първи клас — стана скандал. Старецът бе размахал бастуна в училище и трябваше всички родители да се съберат. С мъка го усмириха, той ги заплашваше, те му обясняваха как ето сега две деца (даже две!) в селото има, които догодина ще тръгнат на училище, и всичко това ще се оправи, няма да има нужда Домлинка сега да „попетва“.
— Нали и миналата година имаше едно! — викаше той силно и бастунът трепереше из ръцете му.
— Имаше, ама нали заминаха! — викаха те още по-силно. — Две седмици преди училище се изселиха в града!
— Само да почнем, дядо Домлине — каза учителят, — нали разбираш. Само да тръгне веднъж, по наредбата, да не дойдат да ни закрият, след това вече. След това той го изпрати до тях и пред детето му обясни как всичко ще се оправи. Домлинка ще вземе изпити допълнително, бързо и ще премине през класовете, да си настигне връстниците. Само да дойде моментът, когато двете деца догодина попълнят необходимата бройка.
Моментът не идваше бързо, времето си вървеше, Домлинка навърши десет години. Беше и едра, ризката откъсваше, плитките натежаха, очите й гледаха тънко и бистро. Седеше отзад, повече гледаше през прозореца или си отиваше вкъщи. Можеше вече да готви или поне да помага на дядо си. И — разбира се — най-много обичаше да чете. От учебниците за по-горните класове. Имаше ги до един — дядо й ги купуваше всяка година. Приказките от тези учебници бяха чудесни — знаеше ги и слепият Иван от Домлинка. Те обичаха да седят до стената — тихи, облегнати, — слепият-слушаше, момиченцето четеше. Неговите очи — като книгата бели — нагоре в небето. Нейните — сини като небето — надолу по редовете. Седяха си тъй до стената, гласът на Домлинка блещукаше в черния свят на слепеца — и двамата бяха щастливи.
Така ги завари и онзи следобед, когато пристигна инспекторът.
Той беше с една джипка, която изви на площада и спря — тъкмо пред тях, до стената.
— Момиченце — каза човекът, когато слезе от джипката и посочи, — това ли е училището на вашето село?
— Да — каза детето.
Шофьорът запали цигара, инспекторът тръгна към входа. Обърна се от стъпалата и я попита:
— А ти… не си ли ученичка?
Момиченцето се изчерви и скри книгата зад гърба си.
— Хайде ела — каза той. — Ела да ме заведеш вътре.
— А че върви де — каза слепият Иван и си опипа тоягата. — Върви да покажеш къде е.
Детето се приближи до човека, той се загледа в краката му. Видя джапанка и гуменка, помълча, хвана го за ръката.
— Как се казваш ти?
— Домлинка.
— В кой клас си?
— В първи.
Лицето й беше като божур — те така влязоха в класната стая.
Инспекторът се представи, поприказваха малко с учителя и после започна да изпитва. Шестте деца вдигаха ръка винаги и знаеха. Само Домлинка седеше отзад и мълчеше. Толкова беше свела очи, че над дъската на чина се подаваше само косата.
— А сега — каза инспекторът — Домлинка Ще ни разкаже една приказка. Например онази, която четеше отвън преди малко. Това ще бъде нейното наказание, че не си беше на мястото.
Детето погледна смутено първо учителя, после инспектора, който повтори:
— Хайде, Домлинке, разкажи ни една приказка.
— Хайде де — каза учителят, — какво чакаш още.
Домлинка стана, постоя така няколко секунди и се загледа в прозореца. Каза заглавието на една приказка (шестте деца вече се бяха обърнали да я гледат) и започна да я разказва.
Инспекторът знаеше тази приказка — той беше съставял учебника за четвърти клас. Отвори уста нещо да я попита, но реши да изчака до края.
Той знаеше всичките приказки от учебника, както и всичките начини, по които разказват децата; знаеше даже и това, че случаят е малко по-особен, заради необходимата бройка на първокласници, и всъщност не знаеше само едно — какво имаше вътре в душата на обърканото момиченце. И сега, заслушан в познатата до втръсване приказка, инспекторът почна да научава и него.
Червенината по бузите на Домлинка избледняваше, налетите й от смущение очи с всяка дума се избистряха, при всяко помръдване на главата ръжената й нивка меко му махаше.
Това беше най-хубавата приказка, която училищният инспектор бе чувал. Стара и някак си нова. Същата и някак си друга. Детето я знаеше точно и сега някак я измисляше. Приказката за грозното пате, което после се оказало лебед.
Когато най-сетне Домлинка свърши и седна отзад в тишината, всички стояха така, както си бяха застанали от началото…