Спаси ги звънецът, децата излязоха отвън и забравиха.
Учителят тръгна по коридора до инспектора — първо отляво, после отдясно; дневникът страшно му пречеше из ръцете.
После инспекторът имаше работа в другите стаи — свърши я, както му беше редът, и тогава си тръгна. Пак така с джипката, както беше дошъл: бавно по лошия път през деретата — към низината, града и цената.
Преди да излезе на асфалта, той нареди на шофьора Да спре, извади бележника от чантата и нещо записа.
После инспекторът се загледа назад и нагоре, където балканът подпира небето — с диво могъщество. оттука умиращото селце не се виждаше никакво. Човек не можеше и да допусне, че изобщо го има освен, разбира се, ако не е ходил случайно нататък. Освен, разбира се, ако някога с нещо не е усетил как тези там дядовци и бастуни — дуварите, къщите, плетищата, — усмивки на цъфнали джанки и плитки като ръжени ниви, и семето на рода под кълчища подпират и него самия — с диво могъщество.
ПИАНОТО
Нашите къщи огражда неголям двор, покрит със сгурия. Приличат на хора, насядали в кръг да обсъдят нещата. Каквото стане в една — чуват го всички останали. Но от разнообразните звуци най-ярко се откроява пианото. Жената е пенсионирана артистка и свири в различни часове на деня. Радостно и тъжно, бързо и бавно — ту сладък смях на момиче, ту скрито страдание, ту вик и въздишка на мъж. Все едно, всички
Старата артистка умря и пианото млъкна.
Прозорците престанаха да изглеждат като очи на човеци, застанали в кръг нещо да обсъждат. Въздухът между тях натежа. Крясъците на децата станаха грозни, котките диво мяукаха нощем. Никой не споменаваше за пианото — всички си мислеха за това.
Една неделна утрин внезапно и плахо от друг прозорец се чу: до-ре-ми-фа-сол-ла…
Художникът подскочи пръв и подаде глава от тавана. Поетът извика силно: „А!“ Хлебарят излезе и погледна нагоре. Децата спряха играта за миг.
От прозореца все тъй излитаха несръчните звуци, а след като утихнаха, едно малко момиченце подаде глава. То държеше нещо в ръка, хвърли го.
Във въздуха между къщите една книжна лястовичка красиво и дълго летя.
СТЪЛБИЩЕТО
Народът по гарата бързаше на различни посоки, трупаше се по касите и сънено чакаше по скамейките.
Близо до мен една бабичка носеше бебе. Някой в навалицата я бутна случайно и тя падна. Това беше на горния край на стълбището и стана така внезапно, че никой не можа да я задържи. Бабата се търкулна надолу, без да изпусне детето. Стори ми се, че чух как й изпукаха костите. Суха и дребна, тя се обръщаше акробатически — детето все още беше в ръцете й и нависоко.
Търкалянето спря до един голям куфар и до краката на друга жена. Тя взе детето от ръцете на бабата, мъжът се наведе да й помогне. Той всъщност само се опита да направи това — бабичката се беше изпочупила цялата и не можа да се задържи на крака. След малко се намери носилка, дойде и медицинска сестра. Двама мъже в бели престилки понесоха бабата на носилката, а сестрата взе бебето.
На него му нямаше нищо. То кански пищеше, като че искаше да оглуши цялата гара.
Бабичката тихо му говореше от количката. И се усмихваше през сълзите си тъй, като че искаше да озари целия свят.
ГРОЗНАТА КРУША
По време на един ловен излет през зимата попаднах в местност, осеяна с круши. Земята равна като тепсия, дърветата наредени подобно на свещи по торта. Кичести, прави, красиви — чисти рисунки на бялото снежно поле. Спирах до тях, да им се радвам. Гъсти, трънливи корони — напукани, черни стъбла.
Само едно от тях беше грозно. Отдавна отчупен клон беше му оставил голям белег, от този белег нагоре то беше се изкривило. И короната му не беше като на другите — смачкана, малка и ошмулена. Мислех за него, за вятъра и за семките. За шанса в живота, за грозното и красивото. Запомних го. При следващото ми връщане тук го потърсих — опрях се на него и закусих. За хората мислех сега и за дърветата. Мине някой, да кажем, откърши от детството ти едно клонче и ето ти тебе цяла съдба. Оставаш малко недонаправен. Другите отминават — надменно красиви. Еднакви — добавих и даже погалих кората на грозната круша.
Влюбих се в това дърво. Местността беше прекрасна за лов и често се въртях тука. Здравей, казвах на крушата, още щом зървах бедно разперените й клони. А после — довиждане — и последното обръщане на очи беше към нея.
Веднъж се случи да мина оттук през пролетта. Всички круши бяха цъфнали — сега пък бели и кълбести облаци над зеленото. Отново най-грозната бе моята скромна любимка — цветовете й бяха по-редки. Нищо. Здравей. Нима обичта се определя само от красивото?