И ето, дойде есента. Пак дойде време за пушката. Излязох — между листата на крушите се жълтееха вече и плодове.
Опитах една от най-красивите круши на местността — плодовете й бяха твърди и стипчиви. Опитах втора, трета… Когато стигнах до грозната, най-напред забелязах, че половината й листа са обрулени. По утъпканата земя пред краката ми се търкаляха камъни, клони от нея и тояги. Докъдето можех да стигам, всичко беше обрано. За да откъсна плод, трябваше да я замерям й аз. Хвърлих тояга, паднаха няколко круши. Опитах ги — мед.
О, милата, тя не била се родила по-грозна от другите, ,а просто по-сладка.
И зарад туй я пребиваха.
СЕМКИ
Зная, разбира се, че моите миниатюри приличат на семки.
— Тиквени семки — смее се дъщеря ми. — Защото се раждат в твоята тиква.
— Все пак се ядат — защищавам се аз.
— Чоплят се — казва тя. — Човек не може да се нахрани със семки, нали?
Да, зная, разбира се, и това. Но мисълта, че биха могли да поникнат…
ЗА РЪЖТА И ЗА КОЗАТА
Хълм с бозово чело, набраздено от пороища и години. Отгоре му ръжена нива — мека, светлозелена, развята като перчем. Една коза се катери в сливака, стъпва по надгробните камъни — за какво Друго ли служат? — опъва колкото може краката, шията; острото й виме щръкнало напред, полунагоре. Може да се направи картина. И ако се случи художникът да е надарен, следите от неговата четка ще ни разкажат почти всичко за мига. Ще пълнят очите ни с юни — затворен в рамка, окачен на стената. Може би ще успеят да ни загатнат дори за причините, поради които кичестите маргаритки се усмихват на зеленината тъй бяло и от време на време на жълти точки без, разбира се, тези подробности да се превърнат в липса на вкус.
Филм става. Ако се случи режисьорът да е умен и досетлив, връхчетата на гробищните сливаци с мокър шепот ще тръгнат към залюляното виме, ще чуем унесен звън на хлопка, мек врясък на ярета, ръжта ще почне да се полюшва.
Някои умеят да го превръщат в музика. Например флейта, разтреперана високо в синьото, като крилете на чучулигата. Или медни тръби, леко докоснати струни, силно ударени. Може би глас на жена — грозна, с голямо сърце, нещастна жена, провикваща се рядко, понякога, никога, изведнъж, само сега.
Разбира се, всичко това може да се опише. И ако се случи писателят да е майстор, ние ще разберем още много неща за ръжта и за козата. В нас ще почнат да се проявяват снетите отпреди, но досега невидими истини за нещата, ще ни бъде прошепнато тихо защо малкото зелено море се вълнува и как жилави са стеблата на тънката ръж, а класовете все искат да бягат, гонени от зърното, да тръгнат с вятъра искат — къде да е, но не вече тук — и както са много, си пречат, всеки изнемогва между съседите, а пада без тях, блъска ги, за да се издигне по-нагоре, но им протяга осили, да го спасят, и твърде малко от милионите ще могат да се върнат пак в земята, та да повторят там единствената смислена игра — играта на обикновения живот, — всички други в хамбара, затуй са ги торили. Майстор само да е разказвачът: в изядените връхчета на клонките ще зърнем шарките на козяк, свещеното безумство в пръч, ще чуем приказки за бедността, скръбта и гордостта на мъртъвците, над чиито кости пият сила корените на сливаците. И още много мъдри думи, думи, думи — и звуци, пози и петна — за ръжта и за козата.
Но кое изкуство, приятелю мой, освен собственото ни просто, обикновено съществуване би могло да ни предложи дъх и вкус на топло козе мляко?
Парче от ръжената питка?
Или само тази бликнала и луда радост, че в момента си жив. Седиш си на един хълм. Дишаш! Пече те слънцето. На всичкото отгоре около теб е светлозелената ръж, а там някъде някаква коза тъй хубаво се катери по плетищата…
БОЯДИСАНАТА КОКОШКА
Тя беше бяла и си живееше по двора така, както останалите кокошки. Кълвеше каквото намери. Снасяше яйца и мътеше пилета. Някога прехвръкваше над плета и дълго ровеше с крак из градината, да търси червеи. Ако наистина успееше да намери, прибираше се доволна и тръгваше бавно към каменното корито:
— Кааааааааа-ка-а-ка-кааа!
Обществото на пернатия свят, сред който се нижеха дните й, не й пречеше с нищо. И тя не му пречеше. Петелът — любезен, наперен и бърз — не й показваше с каквото и да било, че я пренебрегва. И сигурно така спокойно тя щеше да си дочака божия ден, когато стопанката на двора щеше да я хване за крилата, после за краката и щеше да затътри чехли към дръвника (брадвата, огнището и котлето), изобщо всичко туй, което е на края на кокошите съдби.
Но един ден, както се разхождаше край боклука, бялата кокошка забеляза, че тук току-що са изсипали чудесна мека пепел. Тя без това имаше намерение да се къпе — веднага легна и запърха с криле.