Дълго трая приятната баня. Най-сетне кокошката стана и се отърси. Още не бе намислила с какво да се заеме след банята и накъде да поеме, когато една от другите кокошки се вторачи в нея и тревожно изкряка. Притичаха още няколко, да видят какво става, и те започнаха тревожно да крякат. За по-малко от минута бялата кокошка бе обиколена от състава на курника и (тя просто не вярваше на очите си) всички я гледаха с ужас. Но това, че я гледаха с ужас, се оказа съвсем не най-страшното: една по една кокошките започнаха да я кълват — жестоко и злобно. Объркана и изумена, бялата кокошка се опита да избяга, но другите, свирепи като ястреби, я застигаха, изпреварваха и завръщаха по всички кьошета. Ударите на техните човки ставаха все по-яростни и все по-чести. Петелът се бе запилял някъде по съседите (той всеки ден обикаляше там), нямаше го да тури ред, да я защити и спаси. И когато най-сетне всичко утихна, бялата кокошка лежеше до каменното корито обезобразена и мъртва.
Само че тя не беше вече бяла — от саждите, в които се окъпа, изведнъж се бе превърнала в черна кокошка.
— Затуй са я убили — каза стопанинът на двора,-когато заедно със стопанката откриха трупа. — Защото е черна.
— Глупости — каза стопанката, — я виж колко черни кокошки има по двора, тях защо никой не ги наказа?
— Те са си черни — каза стопанинът. — Не боядисани.
ПОТОЧЕТАТА И МОРЕТО
Правех геоложката карта на един горски път край морето. Почвите тук бяха все песъчливи и местността беше пресечена от поточетата — малки като ровове, с по една педя вода. Почудих се какъв условен знак да измисля за тях и за момент дигнах глава.
Тогава срещнах погледа на новата седемнайсетгодишна чертожничка. Нейните очи бяха жълтеникави като пясъка, изписани с чертички от сенки. Използувах точно това и така нарисувах тези малки поточета — с изтеглени чертички и сенки.
Стана хубаво. Но нищожните поточета изпъкваха на картата силно, докато морето беше означено само с обикновената и проста крива на собствения си бряг.
Дълго време смятах, че съм сгрешил логиката на знаците в картата. Един ден в службата дойде майката на тази чертожничка. Тя беше петдесетгодишна и нямаше нищо от външната елегантност на дъщеря си-Нямаше грим на очите — само обикновените и прости елипси на техните собствени брегове.
Тогава внезапно видях, че символът в картата ми не беше сгрешен. От дълбоките сини очи на тази стара жена ме гледаше едно цяло море.
ОПУС ПЛАСТМАСИ
Пластмасите заместиха кожата, памука, метала, дървото. Вълната, камъка, гумата, гьона, коприната.
Пластмасите заместиха здравите стари материи — изпитаните, верните, простите.
Пластмасите много по-лесно се делят, режат, стържат, изливат в калъпи.
Пластмасите са по-евтини.
Една и съща пластмаса става за бургия, комбинезон, прозорец и дръжка на косило. Тя едновременно таи в себе си качествата на свила, стомана, стъкло и биволски рог — всичко зависи само от начина, по който ще бъде обработена.
Но при едно нагряване, дори съвсем слабо и краткотрайно, тези пластмаси са тъй отчаяно беззащитни. Те-много лесно омекват, стапят се, разлагат се, изгарят. Просто изчезват в небитието на дим, дори без да оставят една шепа пепел или едно късче сгурия.
Странни мисли нахлуват в главата ми, когато се случи да сравня тези заместители с вас, заместители наши.
СЛАДУРЧЕ
Стажантката се насилваше да върви заедно с мене, аз се усмихнах и чаках развръзката. Тя в никои случай не искаше да се покаже различна от другите геоложки, макар да беше току-що излюпена от института.
По едно време гледам — сваля си очилата и дълго ги бърше. Обляга се на скалата да види нещо отблизо, изтърсва камъчета от обувките. Дожаля ми. Викам й:
— Слушай, ти седни малко тука, аз ще сляза до урвата нещо да проверя.
Тя се тръсна на земята веднага. Аз надолу. Изтегнах се и изпуших една цигара. Нека си почине момичето — иначе утре е болно. Къде да се мери с другите геоложки? Ония са пъргави и загрубели като кози.
Върнах се. Стажантката дремеше седнала.
— Хайде — викам, — полека. Почина ли си добре?
— Честна дума, никога, никъде не съм седяла с такова удоволствие.
Тя стана тежко, нарами отново еднодневката и щяхме да тръгваме. Тогава видях, че между двата камъка под нея лежеше свита една пепелянка.
— Какво е това? — забеляза я сега и тя.
— А, нищо — викам. — Слепок… Такова едно животинче… Безобидно, искам да кажа. Не го закачай, нека си почива и то.