Новата геоложка се наведе да го разгледа и докато аз я теглех за ръката, рече с най-нежен гласец:
— Сладурче…
ЗАКОН НОМЕР ЕДНО
За същата онази бабичка, която живееше със своята питомна мечка, се разправяха какви ли не истории, макар никой от живите да не помнеше кога тя се е преселила тук. Едно беше сигурно, че когато дошла в землянката, бабичката била млада и хубава — още тогаз се превърнала на легенда.
Говорил съм цели седмици с много игуменки, спал съм в метох, при овчари, в затвора — такъв чешит не бях срещал. Тази бабичка крадеше женски котки и ги заключваше. Развъждаше кокошки без петли. Тя хвърляше една тояжка и по врабците, когато усетеше, че са мъжки.
Огромна радост й достави Ганка, когато дърварите я донесоха. Сам помня мечето (тогава голямо колкото плъх) как се търкаляше, играеше и се изправяше на задните си крачета. Как после порасна и бабичката я върза пред къщи. Изобщо всичко вървеше чудесно до един юнски следобед, когато слънцето беше решило с най-сладките си лъчи да погали земята. Всяко стръкче трева, всяко камъче, всяка бучица пръст. След туй от разкъсаните облаци капна дъждец. Ганка — вече двегодишна — ставаше от мястото си и започваше да се ослушва внимателно. Въртеше се на синджира си неспокойно и дигаше мократа си муцуна високо.
Бабичката предеше. От време на време оставяше вретеното и се вглеждаше втренчено към животното. То изреваваше силно, след това започваше да хърка. Драскаше с лапи земята и пак тъй внезапно утихваше, като провесваше мекия си и мокър език.
Дъждът спря. Въздухът се избистри, пълен с дъх на треви. Откъм дълбокия дол се чу шум. Очите на бабата и животното се стрелнаха в тази посока. Известно време нямаше нищо, но после пак изпука съчка — след малко и двете видяха мечока. Той идваше бавно, сигурно и безмълвно Така, както върви слънцето по небето. Както се стича дъждът.
Идеше този мечок като закон номер едно за живота.
Бабата го позна. Позна го и Ганка, защото го знаеше с кръвта си още преди да го беше видяла.
Като приближи на няколко крачки до тях, мечокът спря и подуши въздуха със свити уши. След това седна на тревата съвсем неподвижен. Очите му мътно лъщяха сред гъстата козина.
Тримата поседяха така. После старата жена стана, пусна хурката на земята и отиде да отвърже Ганка. А Ганка изобщо не я погледна и се упъти към мечока. Той стана, обиколи я веднъж. Тя проточи език и полека го близна по хълбока.
Същата нощ излезе силна буря. Зелените клони на дърветата стенеха, по-старите само с един пукот умираха. Синджирът на Ганка се люлееше около дебелия смърч и подрънкваше.
След няколко дни един от дърварите ми каза, че минал край землянката, надникнал вътре и намерил бабата мъртва.
ПУЛОВЕРЪТ
В този град дойдох преди трийсетина години. С непознатия, който ме водеше, се качихме в трамвая. Имаше свободни места и аз исках да седна. Надявах се, че така ще скрия една част от себе си. Но той не ми беше казвал да сядам. Останах да стърча в очите на хората, които ме опипваха и събличаха дрешките ми. Не зная какво точно съм мислил тогаз, но частица от моята ненавист към нрава на тези хора се е запазила и до днес. Колко радостни сутрини съм имал, след като сънувам през нощта магарето и стърчишките на каруците, които минаваха по нашата улица, потънала в педя жълта пепел. Това беше транспорт! Сто пъти по-добре е да паднеш от магаре или каруцарят да те сплаши с камшика, отколкото да те гледат в трамвая така.
При събарянето на стария студен град помагах — носих вар на трънските майстори и пишех лозунги по скелето. Пишех как ще се издигне нов град, топъл и светъл, който няма да ражда ненавист. Опитвах се сам да им вярвам. Но драскотината на фиданката беше се превърнала в дълбок белег върху дървото.
А тази зима пътувахме с приятелката ми в трамвая. Тя искаше да ходим на ски, нарисува две щеки върху заскреженото стъкло и започна да ми обяснява колко било хубаво на Витоша. По едно време се чух да извиквам силно:
— Знам, стига! Не разбра ли, че нямам пуловер. И обувки, и ски, даже яке нямам, което…
— Прощавайте, малко е неудобно, но чух за какво говорите. Моят мъж има точно пуловер за ски, мога да ви услужа. Не сърдете девойчето. Той рядко го облича, почти никак. Ние все сме заети. Прощавайте, че аз така…
Тя се усмихна сладко. Бях смутен и не знаех какво да кажа, или пък да направя. Приятелката ми започна да й благодари и разговорът се завърза между тях, по женски. После слязохме заедно, взехме пуловера от тях и отидохме на ски. Прекарахме чудесно. Като го върнахме вечерта на жената, запознахме се със собственика му. Пихме у тях чай и коняк. Много закъсняхме. Като излязохме на улицата, светлините на града бяха тъй празнични и приветливи.