Момчето се усмихваше.
ВЕЧЕ СЪМ ГОЛЯМ
Когато бях бебе, залъгваха ме с дрънкалки — майка по-късно ми е разправяла.
Когато бях момче, лъжеха ме с измислени приказки — моята баба ми ги разказваше.
Когато бях юноша, момичетата ме лъжеха с любов — всичко това помня много добре. Помня го и още сънувам.
Когато бях студент, лъжех се сам: илюзии, джаз, вино — колкото щеш.
Сега съм вече голям. Животът ме лъже със своите истини.
ПОКОЛЕНИЕТО
Жена ми посяга към най-лошата череша в чинията. След като я изяде, тя отново взема най-лошата от останалите. По този начин й се пада все най-лошата череша, но тя яде все по-хубави. Накрая обикновено поклаща пред очите ни последния чифт, предлага ни го и казва:
— Черешите бяха чудесни!
Дъщеря ми посяга към най-хубавата череша в чинията. След като я изяде, тя отново взема най-хубавата от останалите. По този начин й се пада най-хубавата череша, но тя яде все по-лоши. Накрая обикновено прави горчива гримаса, плюе и казва:
— Черешите бяха ужасни!
ХОДЯ И ТЪРСЯ
Това ми е орисията: да ходя и да търся. Вече десет години обикалям балканите и горите — с една торба сладки илюзии и с един враснал в ръката ми чук.
Често приятелите ме питат: „Абе ти още ли гониш Михаля?“
Усмихвам се колкото мога (то какво друго ще сториш?) и все тъй продължавам — с надеждата, че все пак ще намеря рудните жили. Всъщност за това съм се учил. На мене за това ми и плащат.
Няколко пъти наистина съм намирал по нещо. Някои от рудните жили се превърнаха в мини, после в различни метали (например за вилици, панти, оръдия);
веднъж даже и вестникът писа за мен. След това нещо ме наградиха. Предложиха ми „постоянен живот“ и началнически служби из новите рудници.
Много пъти съм сравнявал краткото тържество на един резултат с онова постоянно и радостно, тревожно и вечно тлеене на надеждата. И дълго съм мислил за крайната точка на човешката цел, сравнена с онова по пътя към нея. Мислил съм за мъртвия мигновен блясък в кристала и за онази великолепна бавна химия на незабележимото сътворяване.
Това е моята благословена орисия: да ходя и да търся.
Вие си вземете крайните резултати ей така — даром.
Оставете ми само хляба, солта, любовта, свободата. Поправка:
Свободата, любовта, солта, хляба.
ГРЪМООТВОД
Ти си по-високо от стопанина, когото предпазваш.
Остър си като игла и все пак никого не бодеш. Присъствието ти не струва много скъпо, но отсъствието ти може да разруши всичко.
Ти си върхът — заедно с основите сте всъщност мярката на всяка сграда.
За да служиш добре, принудени са да те позлатяват.
ТРУДНИЯТ ХУБАВ ДРУГ НАЧИН
На една много далечна поляна в Родопите веднъж попаднах на кошери. Всъщност на кошери съм попадал много пъти, но забележителното сега беше това, че реших да си открадна мед.
Бяхме с моя приятел Гюнеш. Завързахме си лицата с две кърпи — също като професионални бандити, — после си сложихме черните очила и въобще така се окопчахме отвсякъде, че да няма голо местенце по нас.
Нападението започна бавно, но скоро ни се наложи да го свършваме бързо.
Все си спомням как тичахме с питата като луди, как се търкаляхме в бурени и коприви и как накрая скочихме в реката, за да се отървем от стотиците разярени пчели. Изобщо цялото удоволствие от пресния мед беше скъпо платено и вечерта се прибрахме издраскани и подути.
Много време е минало оттогава. Незабравимата кражба отдавна се е превърнала в един сладък спомен. Не може, когато видя кошери и пчели, да не се сетя за нея. Във всички случаи ми е много приятно — изпитвам едно гордо умиление.
Само когато ми се случи да видя пчелар, застанал спокоен сред своето хвърчащо стадо — грижовно доволен, голите му ръце отрупани с кротки пчели, — само тогава, гледайки всичко това, изпитвам едно мило унижение.
ИЛЮСТРАЦИЯ
Малко обяснение.
Моят приятел Иван Кожухаров е илюстрирал голяма част от разказите, които сам си харесвам най-много. Ние дълго сме говорили за тях — впрочем, както и за неговите рисунки. Веднъж се опитах да сторя обратното, тоест с думи да илюстрирам рисунка. Ето този опит.
Човекът — на всяка цена. Аз — непременно. Жената — естествено. Пръстите на краката, с които сте стъпили, но не земята е грешна, а ние. Виж кокалчетата и петите подробно, разбира се, с неизчезваща мъка. Окото сега — ах, окото! Копита на крава и бялата пяна от устата на черния бивол, пръстта — вечните скулптурки от следите на калта — лудата, луда извивка на овнешките рога, нежната и невидимо тънка тревица, превърната в мляко, мучене, и виме, и гладно момче, застанало някога срещу оскърбените им муцуни, а между тях — топли и страшни муцуни — все тъй напред: