Какво е да си петел?
Защо си?
Заспиваше старецът върху бунището, сънуваше младостта си, зърната, стопанката (превърната с дрехата в истинска ярка), изкукуригваше тежко, продрано и щастливо, ставаше и продължаваше да живее.
Това е, което не знаеха младите, че живее. Едри, напети и силни, трептящи от спорове, страсти и нужди, те схващаха този свят като огледало. Само те вътре — красавците. Само онова съществува, което е близо до човката и краката. Кълвеш си и крачиш около къщата. Извикваш своето кукуригу и пляскаш с криле. Намираш глист и съобщаваш: „Тук-тук-тук-тук!“ Или пък:
„Кррррррррът!“, когато ястребовата сянка изведнъж шарне в тревата. Това е светът и това е животът. Какво повече можем да кажем за него? Напълваха гушите младите, вдигаха око към небето, хвърляха се върху кокошките, за да подпишат яйцето. Прибираха се да спят в курника. Скрити от пора и лисицата, отпуснати, чакащи следващото разсъмване.
Така вървяха нещата в кокошия свят край самотната къща, И те щяха да свършат дотук, в нощта на голямото приключение, ако не беше…
Но да започнем така, както започнаха и нещата.
Имаше пълнолуние, ясно небе — хълмовете белееха под месечината. Светлина падаше и в курника, денят-й нощта бяха го разделили наполовина. Задрямали и заспали, клекнали върху пречките и лесата, петлите, кокошките, ярките не усетиха идването на смока. Той се бе източил през процепа по-тихо от сянка, навил се, изправил глава неподвижен. Яйцата ги нямаше в полога, както обикновено. Дребните пиленца бяха пораснали и не чуруликаха в коша със слама. Те вече бяха накацали до големите.
Смокът ги гледаше, спомнил с мъчителна радост вкуса им. Езикът му трепна. Главата му се извиси нагоре още. Кое от тях? Или кои? Най-напред първото, най-близо до него. Ето това. Я отвори очите си да ме видиш…
Влечугото се примъкна напред все тъй безшумно и отново изправи глава. Тя беше огромна и сплескана като на котка. Вече на една педя от пилето.
Той чакаше битката да започне с очи. Беше го правил от малък, при много по-лоши условия. Денем, при всичките рискове на светлината, увил се около някоя трънка. Птичето трябваше само да го погледне. Той чакаше, слушаше песента му. Когато изтървеше своите нерви, изсъскваше и помръдваше леко. То се обръщаше, птичето, виждаше очите му и замлъкваше. Оставаше така дълго, после започваше да трепери. Ноктите му изпускаха сетното клонче и топката перушина тупваше на земята заспала. Смокът отваряше уста…
Хайде, погледни насам, пиле.
Пилето от курника спеше. Смокът го чакаше. Спомняше си стотиците случаи като този. Миризмата нарастваше с времето, от това крайчеца на опашката му се сгърчи. Пилето от курника така и не се събуди, той просто го приближи още малко и му захапа главата.
Сгушено до съседа си, тлъсто, пилето не умря мигновено. Успя да изкряска, запляска с крила — другите се събудиха за секунди. Те виждаха лошо, но месечината осветяваше хубаво, а и влечугото се кривеше енергично, докато крякането затихне в устата му.
След по-малко от минута котешката глава се издигна отново. Следващото пиле подхвръкна и падна върху две други. Ярките и кокошките крякаха ужасени, „Какво?! Какво?!“ — трепереха те по местата си. „Тук, тук, тук! Тук, тук!“ — тропаха и петлите, а перушината им видимо спадаше, като намокрена от дъжда. „Неее!“ — изпищя и затихна още едно пиле.
Кучето лавна отвън сънено и продрано. „Защо вдигате врява там вие? Няма лисица, няма и пор, нали аз пръв щях да усетя? Какво сте се разкудкудякали посред нощ? Ама-хаа…“ — изръмжа то накрая и млъкна.
Спасение нямаше отникъде. Смокът разбра, че за играта с очи тук нямаше условия, затова продължи нападението брутално. Устата му стисна, каквото успя да докопа, друг крясък мъчително и дълго затихваше.
Петлите подскачаха като луди, блъскаха се в стените и помежду си, кокошките, ярките също — ужасът бе заличил техните роли в живота. Нямаше перчене, рицарство, детство. Нито морал, задължения, кавалерство. Само туптящи сърца, сухи гърла, объркани перушини и припадъци. Смокът бе по-силен от всички.
И ето, в средата на тази трагедия тука, когато кокошето племе страдаше и мреше безредно, един от петлите диво изкудкудяка и тупна отгоре върху влечугото. Заби нокти в него, клъвна го силно и отскочи назад. Съвсем не най-якият от петлите. Още по-малко най-младият.
Застанал разкрачен под бялата светлина на луната, опънал главата напред, старецът гледаше смока в очите. Крилете разтворени и увиснали. Перушината около шията му настръхнала.
Смокът се спря изненадан, в същия миг клюнът се стрелна към него. Шумът в курника беше затихнал, всички сега гледаха невъзможното. Пилета и кокошки — клекнали, обезумели, Ярки с източени шии — невярващи, онемели. Красивите млади петли — сплескани от страх по кьошетата.