— Дръж се прилично, хлапак — каза му възрастната кошута отляво и го натисна с тежко бедро.
— Ааа! Аз си бях тука! — възпротиви се еленчето, размахало стиска сено между зъбите.
Неговите рога още потрепваха в сухите клечки, а копитата по утъпкания, жълт от тора сняг, когато старият Вундербар пак вирна муцуна и повторно предупреди:
— Мм!
Една сврака дойде в тишината, заскача зад стадото и се засмя.
— Хаа! Хаа! — каза тя. — Аз вече ги видях, като идват, а вие още се ослушвате. Хаа! Хаа!
Клонестите рога на елените легнаха на гърбовете. Косместите уши на кошутите се разпериха. Никой не мърдаше, не ядеше — тъмните чифтове очи заблестяха големи.
— Пфру! — каза Вундербар с влажните ноздри и това бе достатъчно да го последват.
Свраката скоро остана сама край хранилката, извика своето „Хаа! Хаа!“ още веднъж и заподскача към пресния тор — топъл и задимен върху снега.
Елените още не тичаха — точеха се след своя водач. Те бяха сигурни и спокойни, Вундербар винаги знаеше какво да се предприеме. Няколко млади кошути наистина доловиха във въздуха лошата, безпокояща ги миризмица и яките им крака трепнаха да ги изхвърлят напред. Но рогачите им препречваха пътя, а и полъхът се разнесе след миг.
Когато стигнаха до дерето, Вундербар се обърна, тропна с копито на един камък и спря.
— Тук — каза той. — Тук трябва да спираме винаги, когато нещо ни е усъмнило. Хайде сега всички, внимателно и подробно.
Цялото стадо застина, черните мокри муцуни се вирнаха. Водата тихо бълбукаше до копитата. Брадясали от блестящи шушулки, под бухнали шапки от сняг, камъните край нея глухо отблъсваха звуците. Един вечен ветрец над дерето тук носеше миризмите отдалеч. Чак от поляната в ниското, по която се виеше пътят.
Нямаше нужда дълго да душат — бензиновата воня плуваше на вълни по дерето и ясно достигна до всички. Вундербар се обърна полека, погледна гладката, стройна кошута, която го следваше неотменно, и й прошепна:
— Пак са дошли. Пак тежка група с автомобили. С ония пушки, които съвсем рядко грешат. Усещаш, нали?
— Да бягаме! — каза тя и се притисна до него задъхана.
С един скок водачът прелетя над дерето. Другите го последваха мълком.
Когато настъпваха ужасните дни на гърмежи в гората, предизвестени от миризма на бензин, елените знаеха: и урвите ставаха опасни, и поляните, даже и големият хребет в далечината. Затова целта сега беше върхът. По-точно неговото скалисто подножие. За човек мястото там бе непроходимо и лете — камо ли из дълбокия сняг.
Бягаше стадото към върха, снегът се разтваряше след копитата в меки бразди, когато студеният въздух избухна наблизо и ехото дълго подмята един трясък.
Вундербар се закова за момент — сгорещен и задъхан, — определи откъде дойде изстрелът и счупи в обратна страна. Скоковете му станаха дълги и плавни. Черни и мълчаливи в снега, дърветата полетяха назад залюлени. Стадото мълком повтаряше всичко.
Трябваше да се мине тази гора, да се прехвърли още едно много по-стръмно и трудно дере — през гъсталаците край брега му имаше път до върха.
Вторият изстрел ги блъсна до този гъстак, те счупиха още веднъж след водача — с мъчително драскане по камънака се опитаха да обиколят. Една кошута се хлъзна и падна, други две връхлетяха отгоре й. Рогата на едър мъжкар се заплетоха из клонака, той яростно се задърпа да се отскубне. Страхът растеше от всичко това, умората също — коварните камъни под снега измамваха и най-опитните крака.
— Назад! — изхърка Вундербар неочаквано тъкмо когато излизаше от урвата. Той бе видял човек с пушка пред себе си и всички се сринаха обратно. — През водата!
Отвесни скали бяха стеснили дерето, тук никой не можеше да пристъпи. Единственият път бе през водата, по заледения камънак. Нагоре се виждаше ивица сиво небе, стиснато в заснежени скали. Стадото се проточи нататък — с препъване, бавно, — докато стигна до пещерата. Тук имаше повече място — можеха да се спрат и ослушат. Имаше и пътека встрани, към гората, която неведнъж бе ги спасявала.
Вундербар вдигна високо муцуна — трябваше да реши накъде.
Третият гръм ги завари така — скупчени и задъхани пред пещерата. Вторият човек се появи над главите им и силно извика:
— АааауЮоооуга! А! А! А!
Той стреля във въздуха още веднъж и продължи с виковете.
Стадото се заблъска назад, в тясното място. Ледените кори остро изпращяваха. Копитата цопваха във водата. Рогата се чаткаха глухо и плътно.
Някак достигнал отново гъстака, Вундербар скочи пръв на брега и спря. Всички наизлязаха около него. Отляво и отдясно миришеше на барут. Също и отзад, по водата. Оставаше да се бяга само напред, по пътеката — тъкмо тя водеше към върха.