Вундербар даде командата тихо и се понесе напред. Но още на втория скок зърна човек. Той беше застанал точно на пътя — разкрачен, трети,за днес — с клюмнала пред корема си пушка.
Нямаше време за ново решение, нямаше място — Вундербар продължи просто към него. Той знаеше тази игра — стара поне колкото него, — не всички от хората стреляха на месо. Повечето обикаляха и викаха, а един или двама — стаени до някое от дърветата — пращаха парещото олово. Имаше вече едно на крака си, четири месеца бе куцал от него. Знаеше как след гърмежа елените се препъват — изведнъж, за последно-и после не идваха никога в стадото. Досега трима, които бяха водачи, тъй бяха се спънали — пред очите му. И две от кошутите, които му бяха раждали, и колко ли още от другите.
Бягаше Вундербар срещу човека — трябваше да отвори път на стадото. Чу силния вик, удавен от двата гърмежа във въздуха, наведе рога за нападение и продължи.
Човекът отскочи към храстите. Стадото мина като лавина край него.
Луди в страха и горещи от умора, задъхани от жаждата за спасение на живота, елените бягаха след водача. Снежният прах ги обвиваше целите, слънцето го разгаряше пред очите им. В сини и жълти, и лилави искри. И звезди, и слънца, и големи луни — от чакани, идни лета из гората. Лета, които можеха някак да се дочакат. Или да се изгубят завинаги — ей сега. Бягаха елените и кошутите, бягаха помежду им и малките. Докачените клонки изтърваха белия, пухкавия товар, черните им пръсти помахваха кратко. После те пак си застиваха към небето — също в очакване на летата — ледени, възлести и безстрастни.
Вундербар не намаляваше скоростта по стръмнината и вече се окуражаваше, като гледа върха, когато забеляза още два силуета. Те бяха притихнали до дърветата и не помръдваха. Не размахваха ръце като другите и не викаха. Вляво от стадото бе пропастта. Нямаше къде да се мине.
Водачът спря — спряха и другите.
— Пфру! — каза той с парещите си ноздри. — Ами сега накъде? Никой не можеше да отговори — никой не се и опита.
— Ето какво — въздъхна Вундербар и се обърна така, че да препречи пътя на стадото. — Назад не може, надясно също. Вляво е пропастта, отпред тия двамата. В капан сме и могат да ни избият до крак. Затуй единственият начин е следният, колкото и да ви изглежда отчаян. Един от нас трябва да се затири по чистото, през поляната. Те ще го видят и ще се обърнат да стрелят. В това време другите ще се измъкнат през храстите край пътеката и ще продължат към върха. Този един от нас ще бъда, разбира се, аз. Това се прави — знаете — от водача. Когато чуете изстрели, тръгвайте бързо нагоре. Ако се измъкна, ще ви намеря там, под върха. Ако не — сбогом.
Той ги огледа с големите си очи и помълча. През това време неговата най-вярна кошута тихо се измъкна напред.
— Ти — продължи Вундербар, като посочи един от мъжкарите, с когото преди години се бяха били жестоко. — Ти ще ги водиш, докато мене ме няма.
Мъжкарят излезе напред, както си беше обичаят, но изсумтя и заклати рога.
— Разбрано, нали? — каза водачът.
— Да — каза мъжкарят, — но ти, Вундербар, отиваш лошо нататък. Там през поляната… Лошо е там…
— Лошо е там! Лошо е там! — повториха всички и нервно сгъстиха редиците.
— Знам, че е лошо, но друг избор, както виждате, нямаме — каза Вундербар. — Затова хайде. Вие се ослушвайте и внимавайте.
Той се завъртя пред стадото, задните му крака се приближиха до предните и го изхвърлиха над снега, като риба.
Мъжкарят, определен за заместник, направи крачка след него и още веднъж залюля тежките си рога. Гледаше как Вундербар бяга и си спомняше старите боеве с него. Страхотните му железни копита. Ужасната сила в рогата. Дивото му, продрано гърлище, което бе свикнало да известява победи и в ехото на което краката на всички кошути отмаляваха…
Бягаше Вундербар по поляната, прелиташе заснежените храсти като делфин; мокри, трептящи и черни — ноздрите бълваха огън. Трябваше да подмами ловците по себе си. Да им избяга. Да стигне до долния път в гъсталака и вече оттам…
Той не можа да продължи мисълта си, защото шум от копита го изненада отзад. Сви ушите си и черните му очи се завъртяха.
— Мммммммм! — изстена ужасно неговата кошута. — Не отивай нататък? Не отивай!
— Ти полудя ли! — изрева той. — Веднага се връщай назад! Това е заповед, чу ли! Веднага!
Тя го застигаше като сянка, не искаше и да чуе заповедта, молеше го и му крещеше да свият. Това го ядоса, той приближи хората още, единият от които най-сетне помръдна.
Вундербар го видя как вдига пушката. С другото око следеше кошутата. Дори чу плющящия изстрел, но това вече не го интересуваше много. Защото снегът със страшна сила го удари в муцуната, напълни му и двете очи, изви се като вихрушка от рогата и бързо загасяваше огъня в ноздрите.