— Два звяра по-малко — каза ловецът. — Пък и пара дават за тях, ти нали знаеш.
Той постоя при овчаря, пушиха по цигара и говориха. Разправи му как някой опитомил така два вълка и ги научил да пазят овцете. Слушал от дяда си за това, дядо му бил виждал тези два вълка с очите си.
Овчарят се смя на историята, после извадиха вълците бебета от торбата и се заиграха върху тревата. Те бяха, вълчетата, пухкави и смешни като кутрета.
— Аз да знам, че е истина… — каза замислено овчарят.
— То си е истина — каза ловецът. — Нали ти рекох, дядо ми ги е виждал с очите си.
Овчарят поиска вълчетата от ловеца. А ловецът — пари стрували. Овчарят помисли, даде му пастърма, две агнешки кожи и сирене. Сделката стана. На изпращане веселият овчар каза:
— Ако рече да се опитомяват наистина, за Гергьовден имаш и едно агне от мене!
— Да доживеем до Гергьовден — каза ловецът, като надигна тулума със сирене и помириса още веднъж пастърмата.
Вместо два вълка — пастърма и сирене.
Намести товара на рамо, на другото пушката, махна с ръка и си отиде.
Голяма игра падна с двете вълчета. Накрая те заспаха в ръцете на овчаря — веднага след като се налокаха с мляко. Той им го бе сипал, затоплено, в една от кучешките съдини. На сутринта пак, на обед и вечерта също — заредиха се дни на игра и очакване.
Може ли вълк да опитомяваш? Нали той козината си само мени? Ти си луд, някой ден скъпо ще ти излезе! Те нека да порастат, тогава ще видиш…
Така му говореха в селото, често така мислеше и самият той. А вълчетата си растяха, скачаха като луди отгоре му, ближеха му ръцете и скимтяха.
Човекът хващаше муцуните им, ушите — понякога дълго се вглеждаше вътре в очите им. Виждаше своето чувство отразено. Беше ги кръстил Пано и Гюро — и двете бяха мъжкарчета.
— Ей… — казваше им понякога той, като ги гледаше вътре в очите. Те се учудваха и кривяха по детски глави. Като че искаха да му кажат: „Какво има? Нали все така всичко е в ред помежду ни?“
Свикнали да лежат край овцете, Пано и Гюро не обичаха особено да се отделят. Живееха си наоколо като кучета, чакаха си храната с търпение и познаваха своя стопанин дори по гласа на кавала. Към другите хора, които срещаха с него, бяха студени, но безразлични.
Цяла сензация бе първото им появяване в селото-Вече големи, колкото кучета, от двете страни на господаря си, те стъпваха леко и се оглеждаха — объркани от гъстия свят. Стряскаха се от малко, чудеха се на непознатите миризми. Бяха по-скоро плашливи, отколкото страшни. Към кучетата проявяваха интереса си сдържано, впрочем какъвто бе проявен към тях. Само едно пале не отчете нещата и се нахвърли да ги нападне истерично. Пано се спря да го погледне и съвсем мъничко сниши глава. Гюро се обърна полека към него, джуката мръдна нагоре и му показа само един зъб. Още на пет крачки от тях палето изквича тънко и тъй се преметна да бяга назад, че се смя цялото село.
Дойдоха щастливите дни за човека. Той беше ги оставял сами някоя вечер, като ги дебнеше отдалеч. Те си стояха, както обикновено — легнали край кошарата, до овцете. Веднъж се реши и за цялата нощ — сутринта го посрещнаха весели и верни.
Сега вече човекът си слизаше в селото, когато поиска. Нощуваше спокойно и спокойно се връщаше в планината. Неговите два вълка бяха на поста си. Понякога — като идеше сутрин от село — свирваше им още от потока и те пристигаха на минутата. Скачаха отгоре му, ближеха му ръцете — опашките им трепереха от радост.
Така вървяха нещата. Денем човекът и вълците бяха все заедно, неразделни. Нощем те вършеха тяхната работа при кошарата, той — своята в село. Беше се стигнало и до сватба. Навръх Гергьовден ловецът получи две агнета.
— Две бяха вълчетата — каза му овчарят, — нека две бъдат и агнищата. Не едно, както ти бях обещал.
— Аз ти казах — засмя се ловецът. — Каквото съм чул от дядо си, все е излизало истина.
Овчарят му каза за сватбата, покани го и се прибра у дома си.
И ето, дойде тази паметна сутрин…
Човекът беше изкарал вечерта и нощта като пред сватба, малко се беше успал и сега отиваше към кошарата, по-късно от обичайно.
Когато стигна до потока, свирна. Пано и Гюро не дотърчаха. Свирна повторно и една лоша мисъл засенчи очите му.
Забърза нагоре, излезе по рътлината задъхан.
Питомните му вълци го срещнаха едва до кошарата. Целите в кръв, неузнаваеми, издребнели — гледаха го унило и тъжно.
Те пак се опитаха, естествено, да се умилкват, но всичко това този път не им идваше отръки. Приклякваха като куци, вървяха несръчно…