— Абе тя е дълга, с тоя елен! В деня на смъртта му Раду Настасе даде обещание да му зарови главата с рогата в черешовата градина край Жиу. Не знам защо. Просто така каза. Интересното е това, че след повторното заравяне в земята, водите пак го изровиха, та Раду Настасе копа трети път дупка да го заравя, сега на друго място в градината. И водите през пролетта пак го изровиха…
Калистрат сви рамене и млъкна. Аз се усмихнах и седнах. Другите гледаха към рогата.
Не се изненадахме особено, когато от разказа на Калистрат се разбра, че Раду Настасе дванадесет пъти заравял главата на този елен на различни места из черешовата градина, а водите от карпатските снегове все я намирали и я изваждали от пръстта. Когато гледахме остатъка от елена на кола, всичко това заедно с тръпката от неговата мистична история бе очевидно и невероятно.
Седнаха и другите. Времето беше прекрасно. Бялата шапка блестеше отгоре на Мъндра, водите на Жиу тихо отнасяха своите приказки долу — до Дунава, където щяха да ги смесят с шепота на Огоста, идващ от другия бряг.
И тъй, еленът преди тези петнайсет години бил жив. Огромен и царствен — минавал през дните си под небето. Търсил храната си. Зовял плахите, воднооки кошути. Гонил съперници, борил се с вълци. Но и дните минавали през елена — ето че той остарял.
Заседявал се по-често самотен, встрани от стадото, дигнал муцуна — загледан безмълвен в безкрая. В големите му очи влизали лъскави планината, тревата и небето; спомени от любов, бягове, битки; радостта, че си жив и че те има; надежди, тъга и въпроси. Въздъхвал еленът, навеждал глава да се храни. Помръдвал ухо да се ослуша. Пътувал със стадото, всичко — за елените старци няма приюти.
И ето, дошъл и редът на онази година, когато Калистрат, Раду Настасе и неколцина в едно прекрасно утро на септември поели по долината на Жиу. Те вървели нагоре през целия ден — вечерта отседнали в малката хижа до електростанцията под Мъндра. Край огъня вътре било радостно, морно и приказно. Отвън трансилванската нощ пукала от топлата си и девствена зрелост. Месечината се търкаляла по Карпатите и надничала в дивите урви, да ги облее с тихо пътуващия си отблясък.
Елените около хижата започнали да реват. Лишени от човешките думи, те трябвало всичко да кажат със звуците от горещите си гърла. Като с тръби от божия орган те обещавали, плашели, молели. Ослушвали се за момент и започвали отново. Доловете препращали техните страсти далече — оттам се обаждали други.
Ловците дълго слушали мълчаливи и даже сами — от себе си — усетили чакащите наблизо кошути.
Елените започнали боевете.
Рогата им чаткали страшно, сривал се камънак, изпращявали клони. Разбира се, тук бил и еленът от черешовата градина.
Старостта има и предимства — никой от спорещите млади мъжкари не успял в тази нощ да избере неговата позиция. Той забелязал със зоркото си око как една от кошутите се е отделила зад телената ограда до електростанцията и се отправил към нея.
Казал й всичко със старото си и мощно гърлище. Тя го разбрала и се измъкнала от храстите под луната. Гледал я той, тя го очаквала. Само телената ограда му пречела и тръгнал да търси пролука.
Ревял еленът и обикалял около оградата дълго — окото му неотлъчно към лунното очертание на кошутата. Пролука не намерил. Затичвал се, тропал с копита — изпивал с око чакащата кошута.
И ето че храстите оттатък оградата се размърдали: след миг се подали рогата на друг.
И той така ревял, и той така гледал в кошутата. Доближил я.
Тогава старият елен заблъскал с рога по оградата, затичал се яростно в кръг и решил да се опита да я прескочи.
Той литнал нагоре, като в онези, големите си години — оставало мъничко още да мине. Но високата коварна тел го блъснала в гърдите и той паднал назад. Вода било под него — гъста и необичайна, — еленът с ужас разбрал, че няма да може да я преплува. Опитвал се, опъвал глава — нищо. Потъвал в необичайната черна вода и тя го облепвала като с отрова. Продължавал да се опитва, да тръска големите си рога — докато тъй се забравил.
Сутринта Раду Настасе излязъл от хижата пръв. Но след малко се върнал и бързо извикал ловците.
Наредени по ръба на циментовия басейн, те дълго гледали огромния елен, потънал в петрола. Само муцуната му стърчала отвън, а окото — в кошутата. Тя още била там, зад оградата, заедно с другия.
Ловците намерили въжета и синджири. Раду Настасе докарал от електростанцията лебедка и след около два часа тежка работа еленът бил изваден от петрола.
Той стъпил на крака — загледан в лунната кошута, — обиколил полека басейна и застанал до телената ограда. Муцуната му се опряла о нея. Окото му било пълно с кошутата. И тя гледала него.