— Чудесно, чудесно — окуражих го аз и когато излязохме от града, се разделихме. — Не те попитах за името, но…
— Гюнтер — каза момчето, — отдолу там съм написал!
Махнах му, отминах напред и цели два дена — докато траеше моята командировка — мислех за него. Любопитството ми за текста на съчинението не можеше да угасне, тъй като сам не можех да го преведа. Това стана, когато се прибрах в София и прибягнах до помощта на един приятел. Той знае немски отлично, помолих го да ми го преведе писмено. Впрочем ето какво получих от този приятел:
„Принудително свободно съчинение от Гюнтер Шел, холандец, двадесет и една годишен, свободомислещ, неосъждан.
За пръв път идвам в България сега, през месец май 1972. Бяха ми разправяли, че тук е много, много хубаво и аз им вярвах. Сега, след като сам дойдох и видях, разбирам, че всъщност нищо не са ми разказвали. Че са ме лъгали всъщност. Защото ето какво разбрах, когато видях тази страна с моите очи: когато бог е сътворявал света и е стигнал до вашата малка земя, той някъде се е зазяпал и е изсипал премного прелест и красота. Няколко дни вървях пеша или на случайни автомобили, разглеждах всичко, каквото поисках. Веднъж спах в една изоставена воденица край село… Забравил съм името му, но когато сутринта се събудих, помислих си, че никога досега не съм бил така пълно щастлив. Друг път лежах в тревата край една река и за пръв път от две години, откакто работя в едно училище за нещастни деца, родени с дефекти, за пръв път от тези две години аз нещо се опитах да си попея… Занимавам се с нещастните деца в интерната, но моето хоби са оптическите инструменти: очила, бинокли, далекогледи и други такива. Ако един ден получа добра работа в някой магазин или в завод за оптически прибори, ще мога да идвам всяко лято тук, в България, на морето, което още не съм видял, но вече чудесно си го представям…
Казвам се Гюнтер Шел и живея в Амстердам ББ Кийст, 228-А. Всички хора, които срещнах в България, бяха много добри, мили и нормални към мене, с изключение на един, който ме взе в колата си и ме накара да му напиша съчинение. Аз никога не съм писал хубави съчинения, по литература в училище имах тройки. Тоя път се съгласих, защото нямаше как, вече ме боляха краката от толкова път. Но знаете ли, за мое щастие се оказа, че да пишеш съчинение за нещо толкова хубаво, каквото е българската земя, било съвсем лесно.
Гюнтер“
НАШ ЧОВЕК
Самият аз не бих озаглавил така историята, която следва по-долу, тъй като тя се разчу още преди да съм седнал да я записвам, а очевидците винаги почваха своя разказ под заглавието: „Изстрел за милиони!“ Но в знак на уважение към последните, които имаха особено значение в моята служба и съдба на геолог, ето че оставам на това „наш човек“.
Ще направя и две възражения по заглавието на очевидците — от страх, че по-нататък, когато почнете да ми се смеете и вие така, както се смяха тогава и те, вече няма особено да внимавате в друго и аз ще изпусна момента да внуша каквото бих искал. И така, първо възражение по заглавието на очевидците:
от изстрела спечелих наистина, но думата „милиони“ е твърде пресилена, та да може за тази печалба да се употреби. Второ възражение: от изстрела аз и загубих, при това не пари, а престиж, и тъй като емоцията, достойнството, подигравката, приятелството все още нямат единици за измерване, би могло да се каже, че изстрелът ми е донесъл не печалба, а тъкмо загуба за милиони. Предполагам по някакъв подобен повод се е родила, а след това и многократно доказвала турската поговорка: „Кяр, зар — бир гидермиш“, тоест-„Печалба, загуба — ведно вървят“.
Обясних каквото можах, сега вече сравнително съм спокоен — ето самата история.
Време: сухо, ясно и студено — пръхкав снежец между вилите в Драгалевци.
Групата: самият министър, двама от тримата му заместници, четирима началници на отдели и моя милост — бедният геолог, — дължащ присъствието си в такъв състав единствено на дългогодишния упорит слух, че с пушката просто ме бива.