Вървим така във верига (слънцето вече изгря в гърбовете), нещо говорим, някой се смее — аз призовавам Дияна и този път да простре длан над цевта ми, както тя знае и може. Особено този път, мисля си, зная защо толкова искам, покрай нормалното, вечното. спортното, в случая има и друго. Амбиция, вид отмъщение, корист — наречете го каквото си искате, след като честно покажа самия му корен.
Ето го.
Седем години работя в министерството и по щат все съм си геолог. Другите, с които почнахме заедно,-много отдавна са „старши“. Да не говорим, че някои вече са и началници на отдели в по-ниските категории предприятия, научни работници из институти, асистенти, аспиранти и тъй нататък. Това ме дразни. Не работя по-лошо от тези около мене. Особено неприятно изживявам назначаването на разни младоци, които трябва да обучавам и на бюрото, и по обектите из балкана, а пък заплатите ни да са еднакви… Не мога да си обясня защо не ме повишат в „старши“. Освен всичко останало като служба, авторитет и познания (дисциплина, каквато си щете) шефовете на отделите често ме вземат със себе си, та да им бия зайци, фазани, яребици и пъдпъдъци — кога както се случи. Веднъж им убих цяла кошута. Друг път за петнадесет души на втория ден вечерта се паднаха всичко две сърни и една пак беше паднала от моята пушка.
Но те не ме назначаваха „старши“.
Този ден — между вилите в Драгалевци — щях да покажа какво мога и на самия министър. Но ако и той вземе заека от ръцете ми и после въобще не ме забележи… Особено пък на последния излет, с който закривахме и сезона.
Вървим така. Един се отби някъде. Друг спря да запали цигара. По клонките на протегнатите в небето сливаци имаше затопен скреж и слънцето в гърбовете ни го подпали. Чуканите на мешелъка бяха още по-черни в снежеца, трънките мамеха очите ни. Сега, сега. Първият изстрел е важен. Внезапното трясване в тишината. Радостните и едновременно бледи усмивки на другите, когато го вдигна за ушите, да го покажа.
— Абе тука въобще има ли зайци? — каза министърът. — Ние сме тръгнали на хората между къщите бе.
— Хм — казва вторият му заместник. — Ще видим, другарю министър, ще видим.
— Нали затова сме тръгнали — изрече уверено този от началниците на отдели, който всъщност ни водеше тука и който няколко пъти ми беше разправял, че зайците скачали от трънките като бълхи.
Друг се обади да поддържаме веригата права, аз добавих: „И по-бавно, така“ — след това тишината отново увисна очаквателно. Пак само хрупането на стъпки по сухия сняг. Мъртвите, твърди, прегърбени туфи треви. Глазурата, искряща в клоните на сливаците, черните чукани на мешетата. Камък, подхвърлен към трънката пред краката, далечен вик, парещо в дробовете ти ледено вдишване.
Стори ми се, че наистина всички вървят бързо. Припомних си един от любимите ми принципи в занаята, който гласи: „Ловът е отзад“ — и лекичко почнах да изоставам.
Все помня — и сега също като тогава — как двама от групата минаха по на една крачка от него. отляво и отдясно, как той издържа всичко и си остана на топка в бодливата, гъстата трънка, после как чу и моите стъпки зад него, те му дойдоха повече от нервите, смелостта и умението да се притайва, та почна да се измъква напред като котка. Много по-нисък и дълъг от себе си, бърз и безшумен като петно светлина. Само на два метра от краката ми. Тъкмо му казвах наум: „Хайде, господине, ставай. Ставай и хуквай, нашата игра е такава. Ей там, по поляната — колкото могат краката. А както и да гледаш на мене в момента, опитай се някак да оцениш, че не те стрелям от упор. Не от два метра, докато пълзиш ужасен в тръна. Не на легло като подлеца. Все пак…“
Той вече се беше измъкнал, усети се прав и свободен от твърдите клечки над него — с първия скок се намери на чистото.
Бях вдигнал пушката, заекът бягаше. Едър по чистото на поляната, срещу слънцето. Очертанието му изглеждаше златно — и сухият недебел сняг бухваше златен прах зад гърба му.
Стрелях.
Той продължи. Видях сачмите в снега — на сантиметри от него, отляво. Знаех, че всички от групата са се обърнали и гледат. Това е „ударът“ ми сега. И митът на мечтите от снощи. Министърът, „старши“ геологът и тъй нататък. Представлението бе по-хубаво от кино: прекрасната снежна поляна, чистото слънце в небето, заекът бяга пред моята пушка, ония отзад зяпат безмълвни. Вече разбрали, че отново са минали отгоре му, без да го забележат. Че пак аз съм го изритал, както обикновено. О, как хубаво беше всичко това по поляната и зад гърба ми…
Стрелях повторно.