„И сега къде искате да отидете?“ — попита войникът до нея, като си сложи ръката на рамото й.
„До махалата.“
„Имате ли си там нещо познати? — изкашля се и съседът на другата. — Или пък нещо приятели?“
Тя усети ръката му около кръста си и каза:
„Само че така не ми е удобно. Ако обичате, махнете си ръката от гърба ми.“
„И вие също“ — обади се в тъмното другата.
„О. я виж ти — каза някой от войниците. — Съпротивата значи е колективна. Ами пък ако ви е толкова неудобно, можем да спрем и да слезете. Бива ли тъй да направим, а, Маце?“
„Моля ви се, шофьорът? — извика едното момиче след малко. — Светнете ни, много ви моля!“
Шофьорът щракна копче и в джипа светна. Двете момичета се видяха една друга притеснени между войниците и това още по-силно ги караше да се бранят.
Зает със своята нелека задача по хлъзгавия и каменист път, шофьорът каза, че светлината му пречи и щракна копчето обратно. В тъмното можеше да се чуе:
„Моля ви се, така не може да се пътува!“
„Какво бе, Иване, госпожицата май иска да слезе, така ли?“
„Ама махнете най-сетне тая ръка, вече сто пъти ви казах!“
„Леко де, леко.“
Тогава джипът спря изведнъж. Една жена пред него-с цедилка на гърба и цялата мокра — изглеждаше в светлината на фаровете като видение.
„Айде де, айде!“ — извика шофьорът към нея и един от войниците отвори вратата на джипа.
Бледа и хубава като от картина, с полепнали мокри коси около шията, жената се качи с товара си и седна. А товарът се оказа едно спящо детенце в цедилката, отрупано с кърпи и парцали, които сега майка му лекичко отмахна.
„Ти коя си? — попита шофьорът. — Аз май те познавам.“
„Аха, аха — тъпичко и нежно каза жената. — Филка съм, и аз та пузнавам.“
„Какво му е на детето ти, Филке? Да не е болно от нещо?“
„Аха, аха.“
„На доктор ли си го водила, че си окъсняла?“
„Аха, аха.“
Разговорите в джипа пресекнаха. Дъждът плющеше отгоре на поразия. Фаровете скоро осветиха първата къщичка над реката и Филка каза, че е дотука. И че двете момичета могат да останат при нея, ако поискат.
Тричките слязоха и джипът замина. В къщичката на Филка беше чисто и приятно.
„Ох — каза тя, като слагаше каквото дал бог за вечеря, — още едиож, в дож и без мож… Не мой женско да оди…“
— Знаеш ли и сега ми мирише на „дож“ — каза едната туристка и стана от поваления ствол. — Гледай какви сиви къдели изведнъж запълзяха.
— Че и мръква като тогава — каза другата. — Ти помниш ли точно къде беше козирката?
Те продължиха своя път, като се оглеждаха за мраморната козирка от първия спомен, но бяха направили едва няколко крачки, когато шум от коли ги застигна.
Беше джип, Спря и вратата му се отвори.
— Заповядайте! — извикаха отвътре.
Жените влязоха и седнаха при войниците.
— Към махалата ли или нагоре в заставата? — попита шофьорът.
— Към махалата.
— На екскурзия вероятно? — почтително се усмихна друг от войниците.
— Да.
Първите капки удариха по стъклото и шофьорчето пусна чистачките. Жените попитаха как върви службата. Ами службата — казаха учтиво войниците; притеснявани от случайните, всъщност неизбежни допирания до жените при клатушкането на джипа по каменистия път.
Шофьорът включи и светлините, тъй като бе се стъмнило.
След десетина минути се появи първата къщичка над реката. Жените казаха, че тук искат да слязат.
— Довиждане — казаха им войниците учтиво. — Всичко най-хубаво.
И когато джипът потегли, един от тях даже им махна с ръка.
Жените вече не бързаха под дъждеца — не искаха този хубав ден тъй бързо да свършва. Вървяха полека и дълго мълчаха.
— Каква екскурзия! — каза най-сетне едната.
— Коя? — попита след малко другата. — Онази или сегашната?
Те се вгледаха в къщичките на махалата, бавно потъващи в мрака, помълчаха така още и после първата отговори:
— Изобщо. Не знам.
И потеглиха към къщурката над реката, за да потърсят Филка.
ПАЗАЧЪТ
Животът на този човек беше преминал в гората и тя обгръщаше всичко, което се бе случило с него — от първия врясък в колибата край егрека до кръглите му и добре узрели шейсет. Снагата му беше като на дъб. Походката му — на мечка. Пръстите на ръцете му излизаха и се завиваха към широките длани така, както излизат и се завиват корените на габър, срещнали яка скала. Бръчките на лицето му — преплетени клонки под пряспа от сняг. В очите му понякога се оглеждаше безбрежната и бездънна, зелена и светла, учудваща и ликуваща тишина — пияна от песни на птици.
Той не можеше да каже — дори и днес, в деня на кръглите шейсет и равносметката — зле ли, или добре беше преминал този живот. Нямаше кой знае колко народ около него, та да сравнява. На гостите тук, в резервата, гледаше като на хора от другия свят. С думите „другия свят“ той не означаваше онова след смъртта, а всичко из селата и градовете, което естествено научаваше и с което се беше разминал. Какво му е зле на живота ми — мислеше, — освен че, ето го, неусетно изтекъл? Пък и какво ли му е добре — въздъхваше, като го изкарах самичък?