Пазачът беше отвикнал да връща спомените си отначало — тъкмо оттам беше започнала самотата. Обикновено поглеждаше наоколо, напред и продължаваше да живее — толкова просто и нормално, колкото можеше тук. Грижеше се за дивеча в резервата. Наглеждаше го. Зиме го хранеше и поддържаше селища и хранилки. Прекарваше го да мине бегом покрай кулите, откъдето стреляха гостите. Е, това му беше неприятно, разбира се, но нали заради него му плащаха. Ако не бяха тези ловни излети тук, кой ще ти огради резервата? Кой ще ти построи хижа и кой ще ти плаща заплата?
Всяко с късмета си — казваше сам, философски, и служеше службата вярно. След изстрелите отиваше, навеждаше се над познатото животно, изваждаше ножа (гостите тук никога не деряха сами) и извършваше майсторски цялата процедура. Евала и подходяща усмивка за автора на сполучливия удар. Кожата и трофея. Месото. Зъби, рога или главата изцяло — според вида на екземпляра. И въобще кога както му кажат. Иначе — все размишляваше — пак ще си отиде животното, нали? Хич и да не се стреля по него. Както си отива човекът. Никой не е вечен в гората, даже и самите дървета. Че и камъните — гледам — не са.
И ето как повече от двайсет години пазачът на дивеча в резервата караше своята служба — без никакви особени инциденти, загледан към пенсията с естествената човешка тъга.
Само веднъж беше си позволил да измами за всичките тези години. Уплаши се силно. Сърцето му се разрита изведнъж — дишането му щеше да спре. Времето беше съвсем малко и… посегна.
Това се случи вчера, в съботата срещу рождения му ден. Гостите дойдоха рано и той ги посрещна, както му е редът. Докато закусваха, се разбра, че са дошли за сръндак.
— Само че сега ни трябва нещо… — започна с думи водачът на гостите и го довърши с пръсти. — Ти нали разбираш?
— Ясно — каза пазачът.
— Абе то има един тука — обади се горският, — дето го няма никъде, ама… Рядко съм виждал, че и май не съм виждал такъв!
— Какъв? — попитаха бързо двама от гостите.
— Голяма работа — каза горският. — Такъв сръндак никъде няма наистина.
В този момент пазачът наливаше чай. Бързо премести очи и си разля вряла вода по цървулите. Страхът го блъсна вътре в стомаха, вече не слушаше техните приказки. След малко измънка нещо и се измъкна.
Този мъжкар, за когото говореше горският, се наричаше Ганчо и беше порасъл покрай пазача. Преди години сърнешките стада взеха да боледуват и да линеят. Идваха лекари, зоолози и всякакви. Слагаха по хранилките зоб с прахове, пръскаха и пашата с разни лекарства. Накрая един разви теорията, че трябвало вълци (на пазача това се стори толкова смешно) и скоро наистина ги докараха. Шест парчета — четири мъжки и две женски, — ходиха чак в Западна Германия да ги купуват. Пуснаха тези шест вълка в резервата и за най-голямо удивление на пазача — сърнешките стада се оправиха. За две години и нещо не остана нито едно болно животно. Пазачът започна да ги вижда като стрели из гората — вчерашните лениви сърни и сръндаци, — стегнати, яки и нащрек. Тъкмо тогава — само една седмица преди да избият вълците — се случи историята с малкото, на което той даде името Ганчо.
Едната от вълчиците се беше научила да издебва стадата на водопоя. Пазачът лесно разбра това, след като на няколко пъти намира следи от нападение край дерето. И започна от своя страна да дебне вълчицата. Избра едно дърво, направи прикритие в клоните му и рано следобед се притаяваше горе. Още на третия ден забеляза вълчицата. Тя се измъкна в гъстия подраст, залегна там и не помръдна. Към залез един от сръндаците се показа. След него — сърна и две малки. Едното от тях не изчака реда и муцунката му веднага докосна водата. В същия миг сръндакът тропна с крак силно и хукна. След него — сърната и другото яре. Вълчицата скочи. Пазачът отгоре изрева силно. Той нямаше пушка (вълците бяха купувани с валута, никой не му беше нареждал да ги убива) и като видя как яренцето на брега рухна под звера, скочи от чакалото на земята. „Мамка ти, кучище бясно!“ — изрева човекът още веднъж и изпита желание да я пипне, та с едно дръпване да я разчекне. Но вълчицата с два скока изчезна. Той се наведе и вдигна сърнето. То цялото се тресеше и думкаше до гърдите му мокро. „Няма, няма — каза пазачът и го погали. — Ела сега с мен да се прегледаме на спокойно и да видим тая кръв откъде е.“