Той занесе сърнето в хижата. Почисти му раната и я намаза с благ мехлем. Даде му името Ганчо и го държа цял месец при себе си. Когато го пусна, то се разигра едно хубаво на поляната и се върна при него. „Е, ти сега какво? — разсмя се пазачът високо и взе да го гали. — Все тука ли мислиш да караме с тебе? — Сърнето го гледаше право в очите и се наместваше да го галят. — Ганчо, Ганчоо…“ — тихо му каза пазачът и дълго остана така: клекнал, с голямата си кафява ръка на гърба му.
Ганчо порасна край него — нямаше ден да не се видят. Където и да се пилееше из резервата, сутрин или пък вечер ще мине, пазачът ще му даде от ръката си нещо — кифла ли, хлебец ли, както се случи, — ще го потупа по шията и ще продума. Той стана хубавец, този Ганчо, носеше си рогата като корона. Само в любовния период се загубваше някоя седмица и тогава пазачът изкарваше нощите буден. Изкарваше ги в напрегнат стремеж да разпознае рева му. „А така, мойто момче — окуражаваше го той мислено, зазяпан към тъмното на гората, топлото на тревата и голямата избеляваща месечина. — Всичките хубавици да събереш на хорото. Действувай, мойто момче, не ги жали хубавиците… Барем ти челяд да пръснеш по тези поляни.“ Осъмваше си пазачът, седнал пред хижата или по гръб на леглото; представяше си животното. Обичаше си го. Сезонът на любовта свършваше и Ганчо се появяваше отново. Отслабнал и тъжен — смирено зазяпан в очите му. Тогава пазачът започваше да го храни усилено и да го чеше с купеното от него конско чесало. Та той, пазачът, с никого тези последни години не бе разговарял толкова много, колкото разговаряше с Ганчо.
И тичаше сега, в тази уплашена събота, да го търси, докато ужасната мисъл набъбваше и му подгъваше коленете.
Намери го скоро и извика задъхан. Ганчо изправи главата си рязко. „Ела, ела — каза пазачът. — Бързо ела тук! — Ганчо дойде, както обикновено, и муцуната му потърси дланта на човека. — Ела. ела“ — повтори той, потупа го по шията и тръгна с големи крачки из дола. Животното го последва лениво. След малко пазачът побягна — Ганчо се разигра и побягна след него.
Стигнаха до голямата телена мрежа, която ограждаше резервата. Пазачът тръгна край нея и я заоглежда подробно. Опъната и поддържана от ръцете му толкоз години, мрежата беше чудесна. Почваше плътно от земята, висока два метра и нещо. Като я тупнеш — звъни. Нямаше нищо у него и се опита да я надигне с ръце. Тя не помръдна изобщо. Чаталатите колчета и железните куки, които Сам беше набивал през педя, не даваха и пръста да си провреш между мрежата и земята. Опита се да извади някое колче — напразно.
Пазачът дишаше тежко и очите му шареха диво. Животното откъсна връхче от клонка и докато го дъвчеше, побутна с муцуна гърба му. „Ела, Ганчо, ела“ — каза човекът и отново застана край мрежата. Беше се сетил за най-близката снадка и скоро се озоваха до нея. Краят на едно от рулата и началото на друго той някога бе снадил прилежно. По два реда от ромбовидните клетки се застъпваха и всяка от тях бе вързана с тел. Пазачът започна дългата работа трескаво, но твърдият тел никак не искаше да отстъпва. Той се прокле, че няма сега в джоба си клещи, пръстите му бързо се окървавиха. Издяла клечка и работата полека тръгна. Ганчо спокойно стоеше до него.
След десетина минути мрежата бе откопчана наполовина. „Още малко, мойто момче, още малко“ — каза пазачът и в същия миг се чу изстрел. Ганчо се изопна и в същия миг беше готов да побегне. „Стой!“ — тихо извика пазачът, пусна тела и го хвана. Животното се помести и обърна уши към посоката на гърмежа. Всеки момент щеше да хукне. Пазачът разтвори двата края на мрежата и сам мина през нея. „Ганчо, ела, Ганчо! — каза той и пое към гората извън резервата. Сръндакът го гледаше неспокоен. — Ела тук бе! Хайде! Ей, глупчо, ела!“
Чу се и втори гърмеж — Ганчо приклекна и след миг полетя през отвора. „Бягай сега! Бягай!“ — изхриптя му пазачът, взе вършината от земята и здраво го изряза отзад. Ганчо подскочи и го погледна учудено. Пазачът замахна втори път и го удари още веднъж, силно. Сръндакът побягна, последван от ругатни и два хвърлени камъка.
Когато се скри и тропотът му оттече из гората, пазачът се върна на територията на резервата и започна да закопчава мрежата отново.
Той не бе свършил тази работа, когато чу свирката, с която го викаха според сигнала. Целите му ръце бяха в кръв — псуваше с едва чуто ръмжене и връзваше.
— Абе ти къде изчезна бе, мама му стара? — сопна се горският зад гърба му.