Пазачът се обърна. Само две ромбоидчета на горния край на мрежата оставаше да се вържат.
— Мрежата — каза той и не знаеше къде да дене ръцете си. — Някой се е опитал да влиза ли…
— Абе каква ти мрежа, сега ли намери и ти! — кипна горският. — И нямаш ли клещи? Я си виж ръцете! Бързо, че хората чакат! Ама ха!
Той го ругаеше из пътя и за кой ли път вече му обясняваше, че само да текне на някой от тия гости да го духне, така ще го духне, че…
пазачът вече не го слушаше. Вече не изпитваше и болка в ръцете. Гърдите му се бяха отпушили — вървеше зад него и дишаше.
Той така вървя и диша добре целия ден, докато заедно с групата (и напразно) търсеха Ганчо.
Вечерта гостите си заминаха недоволни. Те бяха убили три други сръндака, но горският каза, че нито един от тях не е този, за когото той беше говорил.
— Все такива са — каза пазачът, като дереше и приготвяше главите им за трофеи. — И другите са такива.
— Моля ти се! — каза горският. — Аз зная какво казвам!
— Ти ако си сигурен — каза един от гостите, — аз мога да остана и за утре. Бездруго ще идва група от киното да снима няколко кадъра за трофеите.
— Моля ви се — разшири очи горският, — аз нали зная тук всяко животно. Онзи сръндак е нещо, което… И е тук. Няма къде да отиде. Нито е пиле, да хвръкне, нито е игла, да се изгуби…
Пазачът ги слушаше, вършеше своята работа съвестно и разсъждаваше. Един друг страх беше се родил сега в него, макар не така диво тревожен — страхът, че е извършил първото в службата престъпление.
И тази дума — престъпление — остана в него цялата вечер, остана и през нощта, когато гостите слязоха към града. Какво е престъплението! Да запазиш най-хубавото животно или да го убиеш? А пазач какво е? Нали той пази дивеча? Ето — запази го. Пазене ли е това, да закараш най-хубавото животно пред пушките? То за какво се е родило? Главата му за какво е направена от природата? Да виси, пълна с парцали, на някоя стена, с две стъклени топчета в дупките на очите, или да се обърне към теб някоя сутрин и да я видиш в мъглицата между дърветата?
Прост човек беше пазачът — тези въпроси го измъчваха много.
Измъчваха го и днес, в разкошния неделен ден, навръх неговите шейсет — ето го седнал пред хижата, в очакване на групата от киното. В дълбоки размишления за живота си. За човека, гората и животните. За пазенето и престъплението. За онова, което хората от другия свят вземаха, правеха, имаха. За собствените си неусетно изтекли шейсет. Жени, деца, къщи. Асфалт, кораби, самолети. Бре свят — ето го в телевизора целия, баш както си е. Какво бе взел той от живота? Какво бе имал? Едно животно накрая, измъкнато — вчера — от пушките. Престъпление… Ама ха. Да не го беше взел да го изяде я? Да върви там из гората. То си е нейно. Да пасе, да реве и да събира нощем сърните. Да въди други такива красавици и красавци — това ли е престъплението бе?
Страхът го напускаше отвътре, слънцето го печеше отвън. Въздъхна дълбоко и тръгна да върже мрежата хубаво.
Той още не беше стигнал до мястото, когато чу виенето на джипа, а след минута и гласовете. Хората от киното и двама от вчерашната група се явиха бързо, като на кино. Горският ги поведе енергично из дола. Пазачът ги изгледа и мислено ги изруга. В същия миг (още не му стигаха ругатните) чу един силен, познат удар с копито в земята. Обърна глава и видя Ганчо — на една педя отвъд мрежата.
Животното го гледаше право в очите и по стария, обичайния начин опъна към него муцуна. „Бягай, глупак!“ — изръмжа страшно пазачът. Сръндакът тупна още веднъж с крак по земята и свойски изпръхтя като кон. Беше невероятно красив — зад мрежата, в желанието сам да се върне при своя приятел. „Гадина мръсна!“ — каза пазачът, за да го сплаши, и се наведе за камък.
Той много дълго по-после се опитваше да си спомни дали първо бе чул едно: „Ето го“, и после гърмежите, или обратното. Защото всичко стана толкова бързо и просто — наистина като на кино. От трясъка на две пушки Ганчо подскочи и се изопна във въздуха като птица. Разкошен, измислен — страхотен… Пет метра скок — само той можеше толкова силно и елегантно. Още един. Само че шията му се сгъна още във въздуха и главата му първа докосна земята. Тежко и тъпо се чу тупването на тялото върху тревата. Порита, опита се да се надигне и рухна.
— Разгеле — каза горският, — точно тука е снадката. Ще разкопчаем мрежата да го вземем, вместо да обикаляме пет километра. Къде е пазачът?
На десетина крачки от тях — в тръните — беше пазачът. Клекна, да не го видят, и се подпря на земята с ръка. Погледна я отблизо — земята, по която бе изкарал шейсетте си години. Няколко шумки, няколко мравки. Дърветата напред… Сега той трябваше да извади ножа и да се запъти към своя любимец. Да му отреже главата, да го одере. Да им слуша приказките, да го насече на парчета…