Вече вървеше надолу и чуваше като в сън как викат:
— Ей, пазачът! Пазачът къде е бе?
И продължаваше да се отдалечава от тях — настръхнал, залитайки, кривейки шията си като застреляно животно. Безмълвно, тропайки като него, разпнат на рогата му, пълен с големите му незабравими очи и страшния подлунен рев на живота.
И вече не беше пазач, защото в този миг разбра, че нямаше какво да пази.
ТРОХИ ПО КЬОШЕТАТА НА ТОРБАТА
Тези, които ядат корав хляб, трябва да имат остри ножове.
Първото, което трябва да направиш, за да престанат да се бършат с теб, е да престанеш да им се подлагаш.
Баща ми, в писмо:
Е, най-сетне и ти имаш стабилно обществено положение. Имаш вече и добро име. Сега можеш да си позволяваш… само позволени неща.
Пак той:
Да можеш сам да избираш оковите си — това е свободата, сине.
Вярно, че рибата се вмирисва откъм главата. Но защо никой не казва, че тя плува с опашката си?
Един приятел, както си седим в кафенето:
Баща ми беше богат. Но той никога не каза, че е щастлив, защото до края на живота си мечтаеше да бъде художник. Аз съм художник. Но как да кажа, че съм щастлив, след като винаги съм бил беден?
Две години по-късно, както си седим в кафенето, аз:
Слушай, от онзи момент, в който човек насочва главното си внимание към печелене на пари, той започва да се нуждае от нещата, които не могат да се купят с пари.
Митака:
Най-хубавите жени обикновено са грозни.
Жена ми:
Не мислиш ли, че след като човек си изработи чувство за мярка, той би трябвало да потърси и някаква мярка за чувствата?
Пак тя:
Защо пък „дневникът“ на някого си? Не е ли поточно „вечерникът“?
И:
Откакто започнаха да ти печатат работите, съвсем престана да се обаждаш. Пиши ми колко ти плащат на страница, та да си направя сметката колко писма ще мога да ти поръчвам на месец.
Аз, до нея:
Не се занасяй. Остави ме докрай себе си да обезсмъртя и теб.
Тя:
Не ти ща безсмъртието аз. Искам си живота!
Казват, че от силния огън се топлели по-добре тези, които били по-настрана от него. Дали всички ние, които си вадим хляба все из далечните, забутани краища, не се топлим по-добре от силата на живота?
Знаех един жребец от поляните край село Сърница. Той ме смайваше със своята сила и красота. Същински змей! Не зная защо, по едно време го пуснаха на свобода сред стадо кобили.
Само за няколко месеца този змей се превърна в; една кранта.
В два случая имам желание да бягам от другите:
Единият — когато никой не иска да се среща с мен. Другият — когато всички искат да се срещат с мен.
Интелигенцията може да се сравни с един лист, на който вече нещо е написано.
Чистият бял лист, на който епохата ще сложи своите думи и знаци, е пак в пазвата на тези, които сега са дребни и безименни.
Материалът за новата планина, която се ражда в морето, винаги идва само от разрушената стара планина.
Съвременният читател е умен, зает и информиран. И най-важното: дълго лъган.
Най-големите спекулации с човечеството са свързани с най-святите за човечеството неща. Фантастични жестокости, предателства, убийства са извършвани все в името на Бога, Свободата, Вярата, Народа, Братството, Равенството.
Как да не се безпокои човек, когато премного започнат да величаят нещо?
Не мисля, че трябва да се стряскаме от една грешка в изкуството. Мисля, че е по-добре да загине един разузнавач, отколкото цял полк.
Виждал съм грандиозни глупости от злато и сребро-И прекрасни неща от най-просто дърво.
Ако вярваме в историята, една вечна мисъл остава над всичко. Мисълта, че зад нас е „славно и страшно“ минало.
Когато четем фантастика и перспективни програми, неизбежно е да установим, че пред нас е „трудното, но прекрасно“ бъдеще.
В такъв случай ние сега живеем в едно бивше бъдеще, което е трудно и прекрасно.
Но и в едно бъдещо минало, което е славно и… страшно.
Религиозните знаят, че пред бога сме равни. Войниците знаят, че пред смъртта сме равни. Една от най-хубавите истини, които засега знаем, е тази: ние и пред живота сме равни. Идваме еднакво голи, гладни и безпомощни. Растем еднакво устремени към онова примамливо неизвестно, което после ще се превърне в тъжни спомени.
Нас впоследствие ни разделя само начинът, по който се трудим.
Нас ужасно много ни разделят различните начини, по които свикваме да мислим, постепенно умирайки.
Приятно е да смаеш сто души интелектуалци с едно изискано и бляскаво писание за нещо си. Толкова е приятно, колкото е трудно например да примамиш стотиците хиляди неинтересуващи се от книги, заемащи местата си на стадиона двеста минути преди началото на мача, да им внушиш, че и в твоята работа също така има чудесни неща, като, да речем, вкарването на един гол, и тъй, полека-лека, да ги запознаеш с рожбите на своето безсъние, да ги направиш по-умни, по-зрящи, по-мислещи — да ги издърпаш с още една крачка от сънения, тъжен полумрак, в който те не са виновни, че са се родили, и от който сме излезли всички или се опитваме да излезем.