Моментът, в който си внушиш липса на сила, не е толкова страшен, колкото онова, което следва, ако наистина си повярваш.
Пак той:
Смисълът на живота ли? Ами че това е недоволството от самия живот.
Данчо Радичков:
Природата ли? Колкото повече я поправяме, тя толкова повече се разваля.
С кафето горе-долу се научихме — вече слагаме по-малко захар. А с думите?
Какво общо имат младите с нашето собствено остаряване?
Всъщност творчеството не е ли само едно умение да върнеш на света онова, което вземаш от него?
Добрата проза е досущ като лечението у китайците и бедуините със златните игли. Достатъчно е едно убождане.
Разбира се, трябва да се знаят три прости неща:
къде, как и колко.
Един приятел имаше хоби да затваря врати. Види някоя отворена врата, зарязва всичко и отива да я затвори. В началото се смееше на своето хоби заедно с нас. По-късно започна да изпитва истинско удоволствие. След туй взе да се сърди, че му се смеем.
Сега на всички нас, които нямаме хоби да затваряме врати, той гледа като на идиоти.
Човекът си е баш като пушката — колкото по-силно го затъпчеш, толкова по-силно гърми.
Много по-голямо майсторство се изисква да създадеш педала за газта, двигателя и комфорта на автомобила, отколкото да седнеш вътре и да натискаш педала.
Тази работа остави на читателя.
И се поклони първо на себе си, ако можеш.
За съжаление накрая май остават не амбициозните, а алчните.
Отново баща ми:
Смисълът на всичко, което си казваме сега, разбира се, е вече изказван. Навярно и това — също. И единственият смисъл да се казва нещо е надеждата, че то и след това ще трябва да се казва.
А може би печалната увереност.
Съседът ми в Нови хан:
И да се сдерат, не могат ми плати по-малко, отколко я им работим.
Намразването на собственото легло има много тясна връзка с броя на тези, които си пуснал в него.
Човек трябва да живее просто, но това става все по-сложно.
Ами ако човешката доброта се окаже просто вид страх?
Човек, който има всичко, обикновено няма себе си.
Не бой се от това, което си. Опасността е в онова, което изглеждаш.
Майка ми:
Не е работата в целта, а в мига. Ама кой да го разбере навреме.
Пак тя:
На човека, сине, нищо не можеш да му дадеш. Можеш само да му вземаш — това е цялата проклетия.
Думите означават повече това, което ни напомнят отколкото онова, което искаме от тях.
Докато се опитвах да живея от моята смелост, имах само неприятности. И то големи. Сега разчитам на вашия страх.
Мисля, че успях да бъда две неща — със сигурност: симпатичен докрай и поне толкова зъл.
Тези хора всъщност не искат да се съпротивляват. Те искат само възможните сетнешни доказателства за това.
Майсторите на словото ми приличат на фокусници, които вземат шепа най-обикновени камъчета от реката на живота, раздрусват ги в шепата си и като ги изсипят на масата, пред очите на другите се появяват не камъчета, а красиви, паметни и даже логични постройки от смисъл и утеха.
Тежко на народ, когато неговите майстори са безсилни да извършат тази „магия“.
Петер Юхас:
Като вървя с жена ми по улицата, каквато е млада и хубава, имам чувството, че изневерявам с нея на всички други жени, които виждам.
В една ужасна нощ, в една колиба:
Толкова те обичам, че въобще не знам дали си хубава.
И на другия ден, по обед:
Толкова си хубава, че въобще не знам дали те обичам.
Рецепта за истинския мъж:
Срамът ти трябва да е по-силен от страха ти.
Човек мрази другите, защото мисли, че са като него.
Толкова съм уморен, че само ако го призная, и-ще падна.
Невероятно сериозно взех нещата, когато играех ролята на черна овца. Сега, когато някои ми приписват роля едва ли не на кумир, не мога да си позволя същата грешка.
Растящата нужда от декларациите на околните е правопропорционална на растящия страх от околните.
А истинската обич, която храним към другите, е просто истинското ни самоуважение.
От намерението да се самоубиеш до чувството за пълно щастие има не повече от двадесет и четири часа. Пробвайте.
Без родовата атмосфера и без фамилните амбиции едва ли някой би направил нещо обществено значимо.