Смисълът не може да се загуби, защото това, което може да се загуби, не е смисъл.
Писател е този, който обича човека повече, отколкото човекът успява да обича себе си.
Истинският писател не е прокурор, той е адвокат на народа.
А геният е обвиняем пред народа-прокурор. И жертва.
Нощ през септември, в гората:
— Ще счупя всички апарати за обич, ако има такива.
— Как?
— Ей тъй. Измервателен апарат за обич. Ако вземе да измерва колко те обичам, ще каже само едно „цък“, и вече ще е негоден.
Като млад: Проклета възраст — да зависиш от старците.
Като стар: Проклета възраст — да зависиш от хлапаците.
Не вярвам, че добър писател може да бъде човек, който не е грешен.
Светът е приказен само за пришълците. За местните той е скучен.
Всеки натиск ражда съпротива; всяка мъка — не.
Докато усвоих донякъде прекрасното изкуство да говоря, пропуснах чара на великото изкуство да мълча.
Ако в някои случаи властта чрез законност върши беззакония, то моралът във всички случаи — дори при беззаконието — е законност.
Спасението, може би едничкото:
Искай и давай без мяра. И не разделяй тези две най-големи твои сили, а ги сложи в едното блюдо на везната.
Защото в другото е седнала съдбата.
Нямаш ли приятел, пред когото да се засрамиш, защо си живял?
Историо, внимавай много с мен, аз лъжа пръв.
Не отваряй последната врата. Ще бъде ужасно да видиш, че и там няма нищо.
Имай тайни, на всяка цена. Не се преселвай изцяло в другите. Защото те лесно могат да те забравят и да си заминат нанякъде.
Какво ще остане в теб тогава?
Не съм виждал голяма риба на повърхността.
Понякога съм толкова „против“, че ме избива да се обявя „за“.
Подслушан диалог в една дълбока пещера:
Смъртта: хайде, зарязвай го вече живота. Животът: чакай, защо ми го вземат, което имам все пак?
Смъртта: защото ти го направи да не може да ходи, да вижда, да лети, да бяга. да плува, да си изкарва прехраната.
Животът: да, но аз ще направя нови, други като него, и по-добри, по-силни.
Смъртта: добре де, аз пък ще отворя място за тях. Разбрахме се, нали?
И една тънка нишка винаги се влачи след мен като паяжина, никога не напускам окончателно никое място, така полека-лека се оплитам и всички нишки ме теглят към всички места., с които уж съм се разделил — какъв е този пашкул, който сам си преда?
Собствената ми любима мисъл:
Всичко, всичко ме е изоставяло. Дори и отчаяние
На Ал. Райчев
Разбрах какво става с тебе, приятелю, без да ми го разказваш подробно и без да ми пишеш дълго писмо — само като потънах за малко в очите ти, когато те видях вчера, встрани от навалицата пред киното. Чак се уплаших от яснотата, с която чух звуците на душата ти. От простотата, с която видях как гледаш непознатата млада тълпа и тихия, смълчан поток на възрастните — сам ти застанал естествено по средата, смаян от красивите и страшни открития, които ти носи средната възраст.
Забелязах, че е късно да се разпъргавиш като някога и че сега по съвсем друг начин и само в краен случай би произнесъл: „Повече билети?“ Никак не те виждах да правиш познанства пред киното или пък ревностно да проектираш живота си след прожекцията — изпълнил с енергия и луди намерения таванската стаичка. А пък ти беше рано да тръгнеш без колебание към креслото, пантофите и телевизора вкъщи — да си прехвърляш миналото с носталгия, докато зяпаш враждебния и чудат свят на екранчето.
Стоиш така. Гледам те. Ни с тия, ни с ония. Не и толкова замечтан за компания от твои връстници — та нали по техните лица и думи най-ясно разбираш какво се е случило всъщност.
Накъде сега, приятелю?
Изнизва се младостта. Не можеш да я задържиш. Колкото и да е яка все още десницата. Не можеш — засега — да се опреш само на лявата си страна, това ще стане едва когато сантиментите надвият инстинкта.
Така стоиш и аз те гледам. Все едно себе си в огледалото гледам. Искам да ти прошепна на ухото:
„Не стой така! Залудо тичай — не стой. Нарами си пушката и тръгвай, пък въобще може и да не я пълниш с патрони. Въдица си купи. Един червен найлонов плик — за гъби. Иди там — по простата земя — да видиш как всичко и с всичко се повтаря всяка секунда, как всичко всеки миг е битка и радост, падане и въздигане, смърт и живот — непрекъснато. Как тъй си е било от памтивека, как тъй ще си бъде во веки…
Как всичко, всичко е разруха и само любовта създава.
Това виж. Открий го сам. Та даже Слънцето и Земята се любят — питай, която си искаш тревичка. И като го откриеш сам, със сетивата си, посвети му се и му се закълни.
Хайде, не стой така. Иди още сега — в първата кръчма дори. Напий се, ако щеш. А още по-добре е да намериш някой, пред когото да изхвърлиш всичките си думи, без да ги обличаш в черни костюми и без да ги душиш във вратовръзката — така ще проветриш душата си. Но и остани до този някой — верен и спокоен като топла скала, — докато той изхвърли всичките си думи пред теб.