Имах голям късмет — не успях да се затворя в един уютен кабинет и окончателно да заживея с красивия книжен свят, който страстно създавах. Реалното ме буташе с лакът, подлагаше ми крак откъм гърба, блъсваше ме в лицето и грубо ми се изсмиваше.
„Какво правя всъщност?“ — настъпи Голямата Криза. Лъжа ли? Моля ли се? Модели ли създавам за поведение? Приема ли ги някой? Вярва ли ми някой? Нима няма написано — толкова писатели, толкова гении през вековете — защо трябва да прибавя моите несръчни страдания и надежди към тях?
Един прекрасен ден (когато вече наистина щях да повярвам, че просто съм още един вманиачен полулуд) с невероятна лекота открих, че всъщност аз не пиша това, което искам да бъда, а онова, което другите искат да бъде. И продължих с нова, огромна енергия. Тогава работите тръгнаха добре. Забелязах, че имам читатели. И те не бяха само литературни професионалисти, нито салонни (едва ли не потомствени) познавачи и тълкуватели на изкуствата. Това бяха в голямата си част хора от народа — виждах ги в заводи, училища, поделения, кръчми. Вървяха работите. Страстта към писането закоравяваше. Читателите се увеличаваха и се привързваха силно към хубавия книжен свят, който им предлагах. О, това не беше ли върхът на мечтите ми?
Върхът, от който внезапно видях, че просто съм заменил една илюзия с друга. Та ние всички искахме нещата да бъдат такива, каквито те са в книгите. Та ние всички бяхме научени на доброто от приказките на баба, от очите на татко и от книгите. Какво значение има дали доброто го искам аз или пък другите?
Стоях така на ветровития, измислен връх и се оглеждах напрегнато. Мислех си: Дали един писател не трябва просто да пише това, което е самият — в реалната среда около себе си? Гол и спокоен. Като модел пред художника. Ето ме. Ето го фонът — какъвто е. Рисувай подробно и показвай на всички. Това ме успокои и извика нова енергия.
Но злото си съществуваше. Любезно и грубо, хитро и силно, то се разхождаше неуязвимо и убиваше. Убиваше вяра, мечти, хора, ентусиазъм. Също като в градината, където с любов прекопавам цветята, поливам ги и ги торя, но бурените, срещу които водя битката, все съществуват.
Тогава написах на един лист: „Заложете на бурените в градината и един ден ще спечелите непременно.“ И нищо друго не написах шест месеца.
Онзи ден скъсах този лист и го изгорих в камината.
С пепелта му ще наторя цветята.
ПЪЛЗЯЩИ ТИКВИ
В една тенекия на балкона посадих две тикви от пълзящите. Те тръгнаха много добре, пръстта в съда бе рохкава и силно торна. Стъблата им започнаха да се изтеглят нагоре и да пускат чаталати мустаци за опора. Всяка сутрин децата бързаха да ги погледнат — каква прекрасна, проста радост беше това.
Единият корен пусна страничен филиз, кръстихме го „дъщерята“. Следващият филиз нарекохме „синът“ — после същото нещо се случи и с втория корен.
Дъщерята и синът на първия корен пуснаха мустаци и веднага се заловиха за стъблото на майката. Увиваха се около това меко и нежно стъбло, стискаха се — да не паднат. Мустаците на майката също се уловиха за стъблата на сина и дъщерята, те бяха най-близо до нея.
При втория корен работата тръгна другояче — мустаците на дъщерята и на сина се хванаха за грубата мазилка и за студените железа на парапета. Майка им се хвана със своите мустаци за водосточната тръба. Една прекрасна сутрин, след нощен вятър, семейството на първия корен лежеше пречупено на мокрия балкон. И майката, и децата й умираха — стиснати един за друг.
Семейството на втория корен размахваше листа и ги въртеше все по-зелени към слънцето. Мустаците на всички търсиха да се вкопчат за нещо друго от околния свят.
Извиках моите деца, показах им какво се е случило и ги помолих никога да не забравят тази малка история с тиквите.
СЛАДКАТА ЯБЪЛКА
Бях се навел в градината — не чух и не видях кога Рашко Сугарев е успял да застане зад мен.
Присъствието се усеща — знаете това и сами, — аз се обърнах.
— Здрасти — казах спокойно, та някак да скрия изненадата.
Рашко захапа една ябълка, устата му се напълни и той само намигна.
— Браво на теб — казах, защото наистина обичам да ми идват приятели.
— Какво правиш? — попита той, когато можа.