— Абе правя се на овощар. Яви се някаква особена листна въшка, сега прекопавам около дървото, ще го наторя, ще сложа пясък…
Обяснявах му с истинско удоволствие какво ме занимава тук и колко съм щастлив в градината си, особено след ненормално претоварения полуден в големия град.
(Става дума за психиатъра Рашко Сугарев.) Той хрупаше яко, кимаше, дъвчеше и гълташе. Загледан и заслушан във всичко това, преглъщах и аз.
— Специално ли идваш при мен, или минаваш? — попитах. — Минавам — каза той и си обърса устата с ръка. — Отивам в Пловдив да видя майка си.
Предложих да му направя кафе, да седнем под асмата. Захванах се с това, той още дъвчеше нечуваната ябълка.
Седнахме, заприказвахме се за нашите си професионални работи. За тази налудничава, пожизнена битка с белия лист.
(Става дума за писателя Рашко Сугарев.)
Кафето вече замириса, а знаменитата ябълка беше довършена и Рашко захвърли огризката надалеч.
— Ох — рекох аз с облекчение и запалих цигара. — Най-сетне.
— Какво? — попита моят приятел.
Засмях се и му признах, че никога не съм виждал такава вкусна ябълка. Нито така сладко да се хрупа пред мен.
— Не можа ли да си я ядеш после бе, човек — рекох. — По пътя към Пловдив. И откъде я намери такава?
Рашко Сугарев ме погледна с нежните си, чисти очи, постоя така, после посочи с пръст към градината и каза:
— Откъснах я от дървото, под което ти се беше навел да копаеш.
ТЪНКИ И ДЕБЕЛИ
Има толкова дебели земни пластове, че трябва да се делят на етажи. На зони, на фациеси, на типове. И пак не можеш с точност да разбереш: каква е била истинската картина в морето, което някога е било, за да ги има?
Има огромни маси скали, които носят своето име навсякъде. В Пирин, в Австралия, в Сибир и в Калифорния. Нима ги събира едното им кратичко име? Нима ни обяснява историята тяхното раждане?
Има едни малки прослойки сред земните пластове. Тъпички. Метър дебели. Та даже и педя. По тях безпогрешно се определят земните възрасти. Животът, солта, климатът на изчезналите отдавна морета. Има едни малки и шарени жили в големите скални масиви. Лакът дебели. Та даже и колкото нокът. Човек не трябва непременно да е геолог, за да знае, че тъкмо от тях се добива рудата.
И че по правило в тях се натрупват скъпоценните камъни.
АКО МОЖЕХА ДА НЕ ГОВОРЯТ…
Забелязал съм, че Красотата не избира къде да се настани. Виждал съм я в някое цвете — загубено из горите, между милиардите си събратя по корен. Срещал съм я в животни, дървета, балкани. Докосвал съм я в колиби, землянки и край чешми на землени поляни. Тя хвърчи леко и несръчно с някоя пеперуда. Блясва с лъча над усмирения сив облак или замайва слуха ни край водопада.
Тя ме нападна веднъж, когато слязох в градчето да се обръсна. И досега помня как се задъхах. когато момичето, което щеше да свърши тази деликатна работа, се изправи пред мен, показа ми стола и кимна. Вярно, че този път повече от месец не бях напускал девствените, бучащи, безредни родопски дерета; вярно, че повече от месец бях разговарял само с дърварите, кучето Мирчо и двете ми мулета за багажа.
Затуй ми се вижда толкова хубава, тази бръснарка, казах си. Ние така се нахвърляме и на басмите — след много прекарано време в гората, а после се подиграваме на вкуса си и се смеем.
Но аз се лъжех… И вторият, и десетият път, когато ходех при нея да се подстригвам и бръсна, момичето беше прекрасно. Подметките си изтърках да слизам в градчето. И бузите ми изтърка бръсначът. Пръстите й ме галеха, докато стягат чаршафа (ах, сладка бяла примка около моята шия), огледалото се беше напукало тихо от очите ми. Веднъж щях да заспя насапунисан…
Тъй вървяха нещата (кой знае докъде щяха да стигнат), ако един ден колежката й от съседния стол не беше казала:
— Купи ли ей от онея?
— А? — обърна се моята фея.
— От тея — посочи нещо колежката й, което аз, облещен в огледалото, не видях.
— Куп ти на тиквата! — засмя се силно моята красавица. — Че си купим друг път. Казах ти още одеве, останала съм с два кинта.
— Ти па все с два кинта оставаш — сряза я другата.
Хубавицата спря да ме бръсне, обърна се към своята колежка и рече:
— Бабината ти на припек!
Погледът ми омекна и полека се сведе в чаршафа на коленете ми. За разлика от всеки друг път, сега исках бръсненето да свършва по-бързо. Дочаках края, платих и се отправих към вратата с въздишка. Чух зад гърба си моята хубавица да казва на мен:
— Пак заповедайте-; Кимнах набързо, видях голямото си глупаво тяло в огледалото и вече бях решил отново да си пусна брада.