Стрелям по тях също така сутрин, когато ми е най-лесно да го направя. Те идват (дивите) от планината, където са спали в дъбаците. Бързо се спускат в стърнището — тук са зърната, останали след комбайните. Само че тук съм и аз. В колибката от клони и слама. Стрелям и ятото шумно отлита. Няколко гълъба остават в стърнището — странно разперени.
Не ме измъчва въпросът, защо ги убивам. И ако все пак някога трябва да отговоря, вземам две от най-простите истини и ги изправям подобно на щит:
1. Аз съм ловец.
2. Те са дивеч.
Но коя истина да изправя пред себе си, когато си казвам, загледан към кротките гълъби: толкова са нещата, които мразиш, защо не се опитваш да стреляш по тях?
МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО, И АЗ
, Когато бях малък, купуваха ми все по-голям номер обувки. Слагахме им памук вътре в бомбетата, да не ми хлопат като калеври и да не ми късат чорапите на петите. И дрехите ми купуваха тъй — крачоли и ръкави все трябваше да се подгъват. Разбира се, винаги ми се обясняваше мило и умно, че като порасна, всичко това ще ми бъде „таман“. Как може така — голямо момче, — да не разбирам, че дрехите са скъпи и-нови? Как може да хленча и да се сърдя?
Аз млъквах. И всичките ми дрехи и обувки понякога бяха таман.
Но те тогава бяха стари ,и скъсани.
ПО СКЛОНА
Вървя нагоре по склона. Лудо, амбициозно, жестоко. Под краката ми хрущи всичко. Срива се камънак. Пръстите ми изскубват тревите из корен. Мъничко кръв — нищо. Гърдите без дъх — няма значение-Костите, мускулите и това туптящо нещо вътре трябва да ме изкарат догоре. Трябва, на всяка цена! И да се просне човек по средата на пътя — добре е. По-добре, отколкото да не се е опитвал съвсем.
Няма да се просвам. Имам страхотна сила и ще стигна. Сила, събрана там долу, откъдето съм тръгнал. В най-меката и зелена трева на света. На топлата, тихата и пълна с цветчета моя поляна. Ах, любимият, любим пейзаж там край реката, който ми е отворил очите…
Близо съм до върха — ясно е, че ще стигна. Мога да си позволя и малка почивка. Спирам. Обръщам се.
Това ли е любимият пейзаж край реката? Не мога изведнъж да повярвам! Сринат от моите стъпки, камънакът е започнал да чупи цветята. Да мачка тревата. Да мъти реката. По клоните на дърветата висят бурени — диви и с корените към слънцето, — дело на моите пръсти.
Къде отивам? Съвсем ли сринатият камънак ще покрие тревата? Ще смачка цветята? Ще убие моя любим, любим пейзаж край реката?
Ей, момче — къде? С какво те помами ветровитият връх тука? И сигурен ли си напълно, че…
Хайде, момче, обърни се. И продължавай. Нали си момче. Това е пътят пред теб. Недей го нарича изкачване и си мълчи.
А когато се връщаш там долу, да оправиш цветята, да очистиш тревата и да избистриш реката — недей го нарича пропадане и не плачи.
КАМЪЧЕ
Бях седнал до една скала да обядвам. Бях се уморил много, а и повече от месец не бях слизал надолу към градовете. Попитах се какво всъщност е моята младост, ако не е всичко това, което непрекъснато се превръщаше в старост. Нищо не излезе така, както го мислех. Важни, значими и фатални се оказаха все неочакваните неща. Няма ли на какво истински да се опира човекът?
От умората нямах и апетит — облегнах се на скалата и се зазяпах в краката си. Отчаянието ми извираше отвътре, тъй както слънцето ме печеше отвън. И то беше сърдито и жежко.
Какво да правя? В какво да се хвана, за да не ме отнесе времето, както вятърът отнася листото?
, Видях в краката си едно камъче. Също като хилядите, милионите камъчета, по които и край които бях минал и вчера, и днес. Но се зазяпах в него сега. Взех го. Разгледах го хубаво и го харесах. Реших да си го взема в торбата — просто така. Търкаляло го е времето и него… Може би някой от моите дядовци го е гледал. Пипал го е. Ето така, като мен. Може би някога някой от моите внуци ще мине край него. Ще го види. Ще се наведе и ще го вземе в ръка. Ето така. Някога. Внуците. Страшните дядовци, без които…
Заспал съм. Събудих се — камъчето се отпечатало на дланта ми.
Оставих го на мястото му, извадих каквото имах за ядене и започнах. Изворът беше на крачка от мен. Бели облаци скриха горещото слънце — цялата планина заприлича на тиха и безкрайна стая с разкошно перде. Загледан в камъчето, си обещах непременно да правя така, че внуците ми да не се отчайват — никога и от нищо.
И всичко сега беше добре.
ЗЮМБЮЛЪТ
Един ми даде луковици и каза, че ако ги посадя, ще има да се радвам на много красиви лалета. Аз дадох луковиците на децата и им обясних как да ги посадят. Това се случи през декември (луковиците бяха форсирани), моето семейство очакваше никненето така, както и новогодишните празници. А може би още по-трепетно.