Сиви, дълги, лишени от всякакъв драматизъм — ужасни дни!
ШОП, ДЖАНКА, СЛЪНЦЕ И СЯНКА
На Рангел Вълчанов
Имаше един шоп, той живееше в полето. Колибата му бе постоянно на слънце и затова шопът посади до нея джанка.
Като мечтаеше за бъдещата сянка, човекът поливаше дръвчето, галеше тънкото му стъбло и даже му пееше.
Мина време, шопът поливаше и тореше — от мечта това поливане и торене се превърна в смисъл на неговия живот.
Щастливо живееше той и всичко вършеше с голяма радост, защото — ето — и днес дал бог да си полее любимото дърво и да го подхрани. Дори мисълта за това го изпълваше с трепетна сила.
Дойде време, когато клоните на джанката закриха небето край колибата и сега пък нямаше слънце.
Шопът седна под дървото и дълго мисли. Накрая взе топора, пое дълбоко дъх, премигна и замахна. Защото — разбира се — слънцето (както и свободата) е по-важно от всичко.
След това той седна върху своята повалена джанка и се замисли още по-дълбоко.
И тъй умря.
Защото — разбира се — никой не е оцелял на земята, когато загуби смисъла на живота си.
ПРОСТИ РАБОТИ
Мой колега и добър приятел — автор на десетина книги — не се радва на особен успех в писателската си работа. Той е умен човек. Нашият занаят му е ясен от всички страни. И въпреки това славата все някак го отбягва.
Години съм се питал защо е така, години сме разговаряли с него за всичко. Веднъж ми хрумна идеята да го запиша на касетофон, без той да разбере това. Направих го, пуснах си после касетата и много дълго размишлявах върху нещата, които той бе изговорил. Те впечатляваха всеки от събеседниците. Бяхме у дома, играхме шах, пихме кафе в компанията на още двама наши приятели.
За да не съм пристрастен и на йота, дадох касетата на жена ми, като й поръчах да запише на машина само онова, което той е говорил. Така се получи текст от четири пълни страници.
Тогава размених някои пасажи, също и местата на някои фрази. Нещо изхвърлих. Но нито една дума не прибавих от себе си! Сложих подходящо заглавие и ето, че се получи едно есе — свободно, любопитно, майсторско.
Написах си името под това есе и след два месеца го дадох на моя приятел, да го прочете.
— Не си знаеш силата — каза той. — Много хубаво нещо си написал!
— Не си знаеш силата ти — засмях се аз. И му разказах как съм „написал“ това есе.
В първия миг той също се засмя, но скоро ме попита с твърде сериозно изражение на лицето:
— Защо… го направи?
— Не знам — признах си чистосърдечно. — Просто ми хрумна.
— И какво… искаш да кажеш с всичко това? Свих рамене. Вече ми беше наистина неловко.
— Даа… — проточи той замислено. — Зная защо си го направил и какво искаш да кажеш.
Проклинах се за моето хрумване и го гледах право в лицето, с всичкото си приятелство.
— Ти искаш да кажеш, драги мой, че и писането е като свиренето на пиано.
— Не те разбирам — измънках.
— Ами проста работа е свиренето на пиано, беше казал един от виртуозите пианисти. Достатъчно било само с определен пръст, в определен момент, да натиснеш определен клавиш.
АСМАТА
Февруарският следобед беше мек, майка ми мелеше печена соя, да ми прави кафе, а аз стоях на балкона с лозарската ножица в ръка и си припомнях начина за рязане „на чепър“, загледан в сухите кафяви пръчки на асмата. Миналата година закъснях с резитбата и лозите „плакаха“. И в този миг виждах съвършените бисерни капки, които се образуваха на рязането, стъпвам на малкия зид и протягам към тези сълзи език. В този миг. А то беше миналата година.
Клекнах да отвържа пръчките. Когато докоснах парцалената лентичка, с която ги бях привързал за перилата миналата година, спомних си как правех това и изпитах чувството, че то беше вчера.
Седнах на ниското дървено столче. И фланелката, от която майка ми правеше лентичките за връзване, вчера бе на гърба ми — когато… почвах да строя къщата. Ето, ясно усещам дъха й, виждам трапа за основите, мрежата със закуската на едно клонче на джанката…
Ей, какво става? Та аз все тъй вчера изкопах дупката, та посадих пръчката, която съседът ми даде, оградих я от пилетата с клечки и… сега тази асма опасва целия голям балкон на втория етаж.
— Какво се замисли? — Майка ме зяпаше от двора, като въртеше старата месингова мелничка. — Забрави ли, каквото съм те учила уж?
— Не. Не това — казах. — Ами се чудя къде отиде тази година.