— Коя?
— Тази. Цялата. Нали вчера клечах пак тука и подрязвах асмата?
Майка се засмя — досущ като момиче.
— Ами в нея е отишла — рече. — В асмата. Не я ли помниш каква беше миналата година? Не я ли гледаш каква е сега?
Вярно. Къде ли другаде отиват годините — вода в решето, — ако не в онова, което сме посадили, изчакали с любов и отгледали?
— Че той баща ти, бог да го прости, нали вчера донесе ей таз мелничка в ръцете ми. — Майка я тупна ласкаво, месингът изпрати остър слънчев лъч в окото ми. — Ти не беше се родил още, той беше с неговите дюлгери по Влашко…
Вчера. О, вчера…
— Ела, ела. Водата кипна. Докато слезеш, кафето ти е готово.
Оставих ножицата на балкона и тръгнах надолу смаян. Внезапна и страхотна тръпка ми каза отвътре,-че годините на майка ми и на баща ми са в мен — всичките. Точно тъй, както тази моя минала година видях преди малко в асмата.
Аз бях тяхната асма.
— Ние — всички — сме нечия асма. И трябва — значи — да отидем високо. Да имаме красиви листа. Да правим нежна сянка. И плодовете ни да бъдат много сладки. А сокът им — колкото повече време стои — толкова по-силно да опиянява.
ЛЕБЕДИТЕ
Ятото на лебедите изглеждаше като картина от далечни времена и светове, явила се случайно в Бургаския залив. Лебеди в морето — тихи, бели, и странни.-В началото на 1985 година, когато Дунав на два пъти замръзва.
Загръщах се в кожуха си, нахлупвах шапката на челото, потрепвах по брега и се взирах към тях, докато самият ми дъх се превръщаше в ледени малки зрънца.
Защо бяха дошли тука? Откъде знаеха, че Дунав и блатата край него (където се мътеха и живееха от векове) ще се превърнат в ледени мъртви полета? Какво си мислеха с инстинкта? Как се разбираха помежду си — чрез бялото, свирепо и благородно мълчание?
Въпросите отнасях в топлия хотел, развалях ги в разговори с приятели, размивах ги мъчително в съня си, а после се опитвах да подредя на много важно място в мен — далеч от собствените ми обидно цивилизовани грижи.
Изобретателно лъгах по телефона началството, смених (по необходимост) добрия хотел със скромна квартира и продължих да се разхождам по брега — да гледам лебедите и да си мисля за тях.
И ето какво видях.
Веднъж един от лебедите се загледа към ятото на дребните, черни, непрекъснато вдигащи врява корниди, които намираха все пак нещо за ядене — в плитките води край плажа. Де охлювче сред водораслите, де умряла и разтворена мида — де сгърчени, замръзнали скариди.
Лебедът дълго гледа как малките птици се хранят и полека започна да се отделя от своето ято. Дойде при тях, до брега. Огромен, бял и лек — само кости и перушина, след всичко това, което природата беше сервирала. С безумни очи се взря в скалите, откъдето корнидите вадеха по нещо за ядене.
Но тогава корнидите утихнаха. Спряха да търсят храна. Скупчиха се и пееха покрай брега — встрани от лебеда.
Той се озадачи, завъртя се около себе си във водата и после заплува към своето ято.
Когато го наближи, ятото на безмълвните лебеди се скупчи полека и заплува навътре в морето — далеч от този, който го беше напуснал.
Същата вечер си взех влака за вкъщи и аз.
АРИЯ НА ПЕШКАТА
Аз съм пешка. Крайна пешка. Стоя на полето си и треперя. Конете цвилят, скачат и хапят смъртоносно. Офицери препускат по диагоналите и убиват като с шпага. Топовете влачат тежка отговорност в атака и отбрана — чувам единия как тътне зад мен.
Под око виждам и главата на царя — тромав и величествен до царицата. А тя може всичко, разбира се. Кога ли, коя ли игра не е бивала в нейни ръце?
Започна размяната. Писъци, кръв, скръб и триумф по полетата — как иначе ще се получи брилянтният вариант? Хитрости, подлости, жертви — напълно естествено. В навалицата ме избутват малко напред. Съседът ми пада, изхвърлят го. Противникът срещу мен — също, макар че туй на нас ни струва цял кон.
Далеч съм от центъра и не разбирам всичко, което се извършва. Натискам се там, в края. Великият вик (както на всички в играта) е: да остана!
Пак ме избутват напред. (Сигурно искат да крият нещо по-важно зад мене.) Един от противниковите офицери ме вижда и измъква шпагата си. Но в последния миг съзира топа, разбира, че аз съм проста примамка, и хуква нататък.
Цариците се избиха една друга. Царете излязоха напред — чак в центъра на полето, което започна да опустява.
Останахме неколцина и сега очите на всички гледаха в нас.
Господи, докъде стигна играта! Цял топ предложиха срещу мен! Но тогава единственият верен кон на царя дойде с тялото си да ме запази. Той умря за мен, представяте ли си? И ми остави възможността да ликвидирам топа — само с една крачка, встрани.