Третият изпит взе с пет и половина — пак пишеше в книжката й „отличен“. Едно мечтано, скъпо, спортно яке, за което ставаше дума отдавна, същият ден бе на гърба й. Бащата не мислеше дали е възпитателно или не, просто поривът му бе неудържим.
И други дреболии от бита рязко се промениха — например майката престана да пищи, че влизали всички с обувките, мъкнели кал непрекъснато и тя постоянно трябвало да клечи в антрето с парцала в ръка. И закуските сутрин ги чакаха върху масата като за изложба, и други деяния и продукти — все рожби на простото, но много изобретателно добро настроение.
— Майка ми се побърка с тия шестици, усещаш ли? — довери само на бащата студентката.
Той се засмя. Каза й, че май наистина има нещо такова. Държеше се „отгоре“. Искаше да бъде голям философ. Живее се и без висше образование, разбира се. Това освобождаваше момичето до дъно — отдавна го бе забелязал. И от това нейно, собствено дъно на душата и мисълта, където се раждаше прозрението за света, поникваше спокойно личността й. Бащата знаеше отлично, по себе си, че натискът не управлява толкова добре, колкото умелото поощряване на собствените пориви към доброто. Повтаряше, че тройката е достатъчна за студенти, даже дръпваше учебниците от ръката й вечер, да се наспи хубаво. Въобще този човек се виждаше в някаква страхотно силна и красива роля.
Ролята, която се спука подобно сапунен мехур, когато момичето донесе и четвъртата пълна шестица.
Сега той я прегърна в антрето, та щеше да я смачка. Майка й се засмя невъзпитано силно, а след минута се и разплака.
Бяха обядвали двамата, той лежа на миндерчето в кухнята, докато бъде разказано всичко подробно.
— Ама ти какво? — изведнъж го зяпна дъщерята, като спря да се храни. — Абе вие сте много загубени, и двамата!
Бащата беше усетил сълзата, която преля в ъгълчето на окото му. Чувствуваше се като на много важен изпит, беше на милиметър от възможността да се овладее, но усети гласа си несигурен и си замълча.
— Честна дума, за пръв път в живота си забелязвам нещо у вас, което не съм знаела никога! — каза момичето. — Честна дума!
Бащата стана и си отиде в стаята. Без да избърше влагата по бузата си, погледна към Витоша. Отгоре тя беше с бял връх — като айсберг. Той знаеше сега, че сам не издържа изпита, на който се беше подложил — такава сладка двойка се гърчеше в него…
А милото малко момиче пък не знаеше, че е забелязало само връхчето на онова, което никога не е знаело.
И че под това връхче, в сърцата на всички родители, лежи огромната и вечна планина на надеждите.
НАТРИЕВ ХЛОРИД
Бях ученик, когато в час по химия видях какво се случи с едно мъничко парченце натрий, след като учителят го пусна във водата. То избухна, запали се, гръмна.
Бях войник, когато усетих действието на хлора — противогазът ми се беше повредил.
Какъв ужас — да допреш парченце натрий до мокрия си език.
Каква жестока смърт — да поемеш отровния хлор.
А всеки божи ден с блаженство посоляваме хляба и гозбата си със… натриев хлорид. Защото тъкмо това е солта.
Сега, когато вече лека полека отивам към пенсия, с голямо удивление разбрах как много от нас биха изгърмяли, ако бяха сами.
И още толкова от нас биха отровили, ако бяха сами.
И как съединението ни е превърнало в насъщна, вкусна сол.
ПРЕЗ РЕКАТА
Вървим през гората без пътека, прибираме се към лагера. И този дълъг геоложки ден в Родопите е свършил. Не вярваме, че друг е имал толкова сила, колкото усещаме в себе си. Можем да работим и през нощта. Като на шега можем да минем през още девет баира. И все тъй да се смеем, да ни къпе дъждът колкото иска и толкова да ни суши слънцето. Все тъй — с безкрайна радостна енергия — да прескочим рова, да прецапаме с обувките през реката и…
И изведнъж забелязвам, че Мая е спряла на брега. Гледа ме и мига. Другите вече са минали — чуват се гласовете им далече напред.
— Какво? — питам я.
— Как какво? — усмихва се тя. — Трябва да ме пренесеш.
Мая е със сандали. С нежни, бели крака, с красива тънка пола и страшна блузка. Тя не е от нашите. Дошла е на гости на сестра си. А всъщност е годеница на един от моите приятели тук. Наоколо — на много, много километри — такива като Мая няма. Може би само понякога — в редките, щастливи сънища.
— Хайде де, какво чакаш? — Тя пристъпва към мен, да я взема на ръце.
Представям си това — как я вземам в ръце — и я гледам… Безумната вечна гора тътне зад нас. Върховете на смърчовете тихо стенат.