Пускам торбата и чука на земята, И започвам да нареждам камъни през реката. Големи, плоски, наблизо един до Друг. Да може Мая да мине спокойно по тях.
Тридесет години оттогава. Мая и моят приятел имат големи деца. И аз имам големи деца. Дъщеря ми е геолог — някъде из горите и планините. Край реките, които не може самичка да прекоси.
Двадесет и девет години аз благославям мига, в който достойнството ми не остана оттатък реката, забило копита в дивия бряг;
КУКУВДЕН
Сред малкия калдъръмен площад на селцето двете черни волги изглеждаха много големи, а до тях сплесканият винен фиат с номер „Рома 018119“ правеше впечатление на приклекнало, рядко красиво чудовище.
От волгите излязоха добре облечени, охранени момчета и се запътиха към съвета. Върху фиата (на елегантния му багажник) бе вързан трупът на едър сръндак.
— Прего — каза едно от момчетата и италианецът излезе от колата си. Беше по чехли, в разкошен ловен екип.
Малкото селяни на площадчето гледаха всичко това любопитно и пушеха — мършави и космати. Само две деца доближиха колите и си позволиха да коментират.
— И във волгите има сърни — каза едното. — Вътре, в багажниците.
— Откъде знаеш?
— Видях, като ги отваряха. И на италианеца пушката видях. Ей толкова е късичка. Като играчка.
— Татко каза, че струвала повече от хиляда лева. И че той плащал за една сърна, колкото за една кола.
— Кой?
— Италианецът.
— Той откъде знае?
— Кой?
— Баща ти.
— Миналата неделя ходи с тях. Да води кучетата. Само че тогава беше французин.
Кратката церемония в сградата на съвета сигурно бе свършила, защото гостите излязоха, ръкуваха се подред с Кръстан пълномощника и като насядаха по колите, потеглиха.
Пълномощникът помаха след тях, после се обърна и делово, малко прегърбен, тръгна към своята мъничка крепост. Тогава чу:
— Кръстане., —
Той спря, познал гласа на Гатьо.
— Къде отива тая пара бе?
— Коя пара? — попита Кръстан и като се обърна отново, тръгна полека, по-изправен, към кръчмата.
Тя беше на две стъпала — тази мъничка крепост на селяните, — миришеше на мента, цървули, пометено и спокойно.
— Парата, дето я снасят тия всяка неделя.
— А! — каза Кръстан. — Питай ме мене.
— Ние кога ще излезем на лов бе, Кръстане? — попита Иван. — Няма ли и за нас такава неделя, тука, у дома?
— А! — пак каза Кръстан. — Когато имате бележка. Не знаете ли кога?
— На Куковден — каза Гатьо и като хвърли фаса, плю, защото си беше опърлил мустаците.
Кръстан изпи една ментовка сред своите избиратели, каза още няколко пъти: „А?“ — в отговор на техните привидно глупави въпроси и делово, твърде прегърбен, се прибра в сградата на съвета.
След малко мълчание Гатьо изпсува тихо и почти замечтано — безадресно, в бъдеще време, множествено число.
След още малко мълчание (мършаво и космато) Иван повтори псувнята — безадресно, в минало свършено, множествено число.
Беше три часът следобед. Извечното идилично спокойствие витаеше над малкото балканско селце — извечен божи баланс на извечната, мъжествена, тукашна мъка.
Към пет Гатьо пое по Зайково дере, нагоре. Пушката му беше надве, под шубата.
Към пет и десет Иван пое по Вълчидол, нагоре. Пушката му беше в ръката — той живееше в крайната къща и гората опираше до дувара му.
Сърните в този балкан пиеха вода по едно и също време, на едно и също място — от памтивека. Мъжете в този балкан знаеха това от деца, както и още много неща за земята си, или по-скоро се раждаха с познанията, събирани от бащите и дедите им — от памтивек. Промени настъпваха естествено, но никога не траеха дълго. Например сърните преди петнайсетина години почти бяха изчезнали. След това докараха отнякъде други. Известно време те се лутаха навсякъде, но постепенно установиха пак същите места за водопоя, за пашата и за ятаците. Някакъв ред съществуваше тука — железен като законите на поникването, умирането, любовта и надеждата.
Гатьо се огледа да разбере кое време е и реши, че може да изпуши една цигара. Тук, докато не е наближил мястото. Той знаеше отлично, че влажните ноздри на тези красиви животни улавят острия мирис от двеста и петдесет метра и никак не го обичат (извечният вик на кръвта им да бягат далече от него), но и тютюнът му трябваше много — да окади някак и да приспи за момент вътрешната тревога. Сглоби пушката, седна и запали цигарата. Щеше да обиколи отгоре, да одъвче по пътя два стръка див джоджен — нека животното да го чака откъм страната на миризмата.
Иван беше избързал по стръмния и всъщност много удобен път на вълците — седна на коренака на един габър и като се вгледа към мястото, където двете деренца се събираха, чу ударите на сърцето си. Не му беше сефте тук да поседне. Историята се повтаряше като в театър. Мръква се. Идва сърната, наострила уши. Ослушва се, оглежда се, души. Нищо особено. Навежда се да пие от клокочещата кристална водица в краката си. Съвсем, съвсем полека, безшумно, Иван вдига пушката. След изстрела оставя пушката, изтичва и прерязва дългата шия, докато животното все още рита. Помъква го из гъстото. Окачва го на някой клон на височината на главата си (да не го стигат лисиците) и се връща при пушката. Мушва я в парцал, който е навит около кръста му като пояс, и я шибва дълбоко в къпините. Тръгва си сам, празен — пуши цигара. Това е. Когато заспят в селото, ще дойде с чувала и ще прибере животното. Намерил го е — ако случайно, случайно някой го спипа. А пушката ще чака там бездруго — в парцала и в къпините — до другото мръкване. Това е.