Най-сетне казаха за коланите. Казаха и каква е температурата на въздуха в София. Кубетата на Александър Невски лъснаха и аз разпознах реката Искър и тесните любими шосета. Ръцете ми бяха силно изпотени, бабичката до мене разправяше нещо за летището на Чикаго и за някакво палто, което синът й там купил само за да я посрещне в студеното. Идиотска мисъл ме порази: „Сега можем вече и да паднем.“ Не ми се вярваше, че мога да умра тука. И даже да се случеше, не беше толкова страшно. Не знам защо.
Пистата идваше все по-близо, чух как тропнаха колесарите и разбрах, че всъщност е имало много голям смисъл да се пътува. Където и да е — надалеч. Защото как иначе човек ще разпознае това от онова?
Бях горд. Страшно важен. Така и слязох от стълбичката на самолета към автобуса, така погледнах от автобуса към терасата с посрещачите.
И после бях едно щастливо, уморено нищо — когато видях как децата ми махат с ръце и подскачат.
ВЪЛШЕБНИ ГОДИНИ
Беше тиха градска вечер. Детските гласове от улицата притихнаха. По телевизията с бодър тон и делово темпо показваха много Модерни танкове и престрелки, все на далечни места. Един успял човек на средна възраст пушеше на балкона си и зяпаше през прозорците на съседите. Това му беше интересно винаги, той вярваше открай време, че всички жени зад тези прозорци независимо от възрастта, килограмите и манталитета са по-хубави от собствената му Пенелопа. Поне по-привлекателни, което всъщност никога няма нужда от норми и доказателства. По същия начин успелият човек смяташе, че чуждите деца по-лесно живеят живота си: по-яки са, много по-сръчни и непретенциозни до естествена като слънцето веселост. Той знаеше, разбира се — този умен човек, — че във всичко това има голяма заблуда. Тя се доказваше от неизменното му и неочаквано любопитство към онова, което показваха чуждите телевизори. Те бяха неудобно поставени (чуждите телевизори, които виждаше от своя балкон), рязката синкава игра на петната тъй много повече дразнеше окото, но не, то се стремеше нататък. Към същата програма, която меко и цветно се излъчваше у дома.
— Ще пиеш ли ракия? — попита нежно Пенелопа, която усърдно и спокойно, като в класическа опера, нареждаше масата за вечеря.
Тя не се казваше така, нейното име бе Пенка, но някога, в далечните години на тяхната таванска младост, съквартирантът му една нощ го беше събудил с думите: „Ставай, Пена лопа!“ Момичето наистина чукаше на вратата, носейки лудата вест, че той, сто пъти изключваният студент, ще може отново, за сто и първи път да продължи своето образование. Те бяха тогава яко прегърнати — момичето и лудата вест — и набързо прикътани в най-скришното място под одеялото, От „Пена лопа“ стана и си остана Пенелопа — на всичкото отгоре това момиче, с изтъркана до тензух пола от целволе, после наистина трябваше двайсет години да чака, също като в античната приказка, докато бедният провинциален Одисей издраска от фунията на своята безнадеждност, подаде прошарената си вече глава над нейния удобен ръб и чу от околните (без да изпита никакви особени чувства) едно облещено: „Браво!“
Този успял човек на средна възраст — вече е време да кажа — бях аз. И тъй като жена ми отлично знае, че вечерно време нямам нищо против една чудесна салата, а знае също и това, че всяка чудесна салата без чашка ракия е почти престъпление, но все пита, като че ли тя е измислила всичко това, казах с досада:
— Ще завали.
Пет минути по-късно дъждът плющеше с всичка сила. Закачулена и рязко настроена против природата, жена ми прибираше прането от балкона, а аз си пиех полека ракията, докато телевизията продължаваше удобно и цветно да ме заплашва с новата световна война. Тогава се звънна и отидох да отворя.
Беше Жени. Почти не я познах в първия миг — толкова отдавна не бяхме се виждали. Разцелувах я, дадох й знак да си трае й я заведох в кухнята.
Жена ми изрева, като я видя, и двете се прегърнаха юнашки.
Удивително нещо е паметта ни-в същия миг се усетих с трийсет години по-млад, в едно страхотно дере из Родопите на име Палатик. Пред мен бяха Пенка и Жени — все тъй юнашки прегърнати, мокри от дъжд и от сълзи. Не мина без сълзи и сега, те още се стискаха, а аз казах:
— Стойте така. Точно така, мокри и прегърнати. Те ме погледнаха учудено и сега беше на Жени ред да изпищи.
— Палатик! — светнаха очите й. — Помните ли?
— Боже, няма да помним…
То не бе дъжд онова — то беше опашката на някоя от онези палеонтологически бури, които са издухвали езерата от леглата им за секунди, помитали са лепидодендроните, да ги складират някъде за днешните въглища, и са търкаляли огромните динозаври подобно на шикалки. Палатката се откъсна от въжетата и се развя като байрак, дерето излезе от коритото си и заля сандъците с инструментите. Но това все още бе нищо, защото Жени и един от апапите не се бяха прибрали. Мръкваше, потопът с нарастваща сила се лееше, виеше и трещеше. Две сърни прибягаха край нас, буквално прескачайки сандъците. След страшен гръм наблизо изрева мечка. Предния ден бях зърнал малките й на сто метра от палатката. С Пенка измъкнахме сандъците нагоре, под сламения покрив до отдавна изоставен егрек — инструментите струваха колкото заплатата на единия от нас до пенсия. Седнахме отгоре им и след две минути аз станах. „Къде?“ „За Жени.“