„Глупости! Не виждаш ли, че и една крачка не може да се направи сега?“
„Абе може и две крачки да се направят.“ Пенка се разплака и това беше целият ни тогавашен разговор. Запасах големия нож, взех чука с дългата дръжка и поех. Знаех района, разбира се, вече цял месец работехме тука. Знаех квадрата на Жени за днес — предните дни два от моите квадрати граничеха с него. Километър на километър — това е дневният квадрат на един геолог в нашата работа. Ще го измина стъпка по стъпка и ще ги намеря. Ще осъмна и ще ги намеря — иначе как?
— Олеле, какво съм преживяла, докато дойдеш — каза Жени.
— Ами аз? — каза жена ми и този път, без да пита, сложи още две чашки за ракията. — Хеле, като разбрах, че пък сега мечката ще си търси мечетата! — Налях и вдигнах високо моята чашка — светнал. щастлив и успял. Уютен, безподобно силен и готин-Човек — абониран за овации.
Беше разкошна вечер наистина. Неочакваните мили гости с нещо са винаги по-сладко събитие от предвидените. Те носят нещичко от програмата в чуждия телевизор и едно облаче от аромата на всички балконски жени. Седим си тримата. Очите ни — пълни със страшната памет на чувствата. Устните ни — с деликатеси от блестящата маса пред нас и с прескъпи подробности, позлатени от величието на думата Някога.
— Димитър сега е в Нигерия, като се върне, ще се съберем някоя вечер специално — каза Жени. — Ние все се каним…
— И ние все се каним да ви се обадим. Дъждът отвън плющеше силно и още по-силно ме връщаше край полудялото в онази нощ дере Палатик.
… Ще осъмна и ще ги намеря, иначе как? Пенка да си стои там, под сламения покрив на егрека, нищо й няма. (Трябваше огън да опитам да стъкна, тя няма да може да го разпали.) Те са уморени, че много е пътят до този квадрат. И път ли е, майка му стара. Някъде са се свили и чакат. Колко народ си живее по градовете и селата и няма хабер какви места има из България. Дали тъй ще си умрат сума хора, без да видят къде и как тече дерето Палатик? Сигурно. Без да погледнат поне веднъж към зъберите на Арсъз-тепе. Мале… ами ако Жени се е подхлъзнала и си е навехнала крак? Онзи, — келеш на дванайсет години. Надницата такава. Иди, че хвани с два и петдесет мъж да върви цял ден подире ти и да ти носи торбището с камъни. Голяма управия, ей. Всъщност най-важното е сега аз да не се изхързуля в тъмницата. Да взема аз да счупя я крак, я ръка нещо, та ела гледай госпойците утре как ще ме търсят. Пък и не съм чак толкова бодър, колкото искам да си го мисля. Ама ще стигна. То няма и какво друго да се направи. Ще се върви ей тъй, и това е. След час съм там. След час и нещо.
— Ей, господине — жена ми даде знак да сипя ракия. — Къде си?
— Тук съм, тук съм! Хайде наздраве.
— Слушай, ама защо не се виждаме наистина? Какво стана с нас? — искрено и натъртено Жени попита. — Имам чувството, че годините се изнизват като насън.
— Еднакви и безлични като бройлери — добавих.
— О, недей го казва ти. Ти, който си нашата гордост и утеха.
— Стига глупости, Жени!
— Честна дума. Знаеш ли колко пъти си говорим с Димитър и с Мила, и с другите наши колеги. Какво направи ти! Толкова да сме ти стискали палци, толкова…
— Жени, зарежи тези глупости, дай да си пием ракията като хората.
— Не, няма да ги зарежа и не са глупости, аз много, много време се каня да ти говоря. Веднъж бях седнала да ти пиша писмо, пък после ми се видя глупаво и го скъсах. Колко вълшебно стана всичко. Ама наистина като в приказките. Все последен, все бит, все наопаки, но накрая…
— Жени, стига, ти казвам! Това са артък приказки. Всичко е просто, естествено и… скучно. Да. И дъртешко, ако искаш да знаеш. Най-умното беше това, за годините, че се изнизват като мокра връв и вече все са еднакви, като приказки на събрание.
— Ти не трябва да казваш това, тъкмо ти. Това сега са вълшебни години за тебе! Ние нали следим всичко. Сега си в силата си, всичко сега си е по местата. Това е… върхът на живота, разбираш ли? Как няма да ти се радваме и да гледаме в тебе?