— Ще се нашльопам, ако продължаваш с това… Ще се нашльопам яко и ще ви изпея една циганска песен. Из репертоара ми от гара Левски.
— Нашльопай се. И аз ще се напия с тебе! Смяхме се като в цирк. Наистина по-често и по-юнашката се чуваше „наздраве“ — докато спомени, оценки и желания се смесят в едно и също, огромно удоволствие от това, че просто сме заедно, седим си на топло, на сухо и удобно.
… Половин час след като бях тръгнал от лагера. при една от светкавиците се огледах и разбрах, че съм изминал около триста метра. Така наистина щях да осъмна из гората, преди да стигна до квадрата на Жени. Бях много повече уморен, отколкото си представях. Тогава всеки божи ден ни изцеждаше по чукарите, а вечерите бяха толкова хубави, че лягахме едва когато клепачите ни сами се затвореха край огъня. И картофените калории не ще да са били кой знае колко неизброими и, май че единият дух ни крепеше — силни като млади тигрици и лъвове. Вървях така, повтарях си, че нямам друг избор, бях мокър до костите и под езика. Три пъти падах по гръб и веднъж напред, с голяма сила, но нищо не счупих и не навехнах. Продължавах да местя краката и си давах най-ясната сметка в живота, че ето това е всъщност човекът. Истинският човек. Напред — през ужаса на природата, — докато можеш. Докато спре дъждът и бурята. Докато светне слънцето и пилетата полудеят в клонака. Докато намериш другаря си и му подадеш ръката си-в самия център на природния рай. Боже, това е… А колко бях гладен, знаех си аз. Бурята почна, преди да приготвим вечеря, не бях си взел поне една четвъртинка от черния хляб. Денем глад няма в гората, колко пъти тъй бях поемал без хляб. Но сега…
— Гледай каква жена имаш — рече Жени. сочейки масата. — Гледай сега това, това…
— То с гледане само не става — каза Пенка. — Вземи си де, ти нищо не ядеш.
— Ама я заслужаваш — настояваше Жени. — И този вълшебен живот заслужаваш. И двамата заслужавате всичко.
Хванах главата й, целунах я силно.
— Дай — рекох — да целуна тази уста, от която излизат такива приказки. Един мой колега твърдеше, че не е важно какво е реалното положение, а какво се приказва за него. Ако той е прав, значи наистина всичко е о’кей, като те слушам.
— Не знам дали е прав, но хич не е бил глупав този твой колега.
Смеехме се все по-силно. Хапвахме и си пийвахме все по-сладко. Дъждът отвън си плющеше, а телевизията бе сменила картечниците с чифтове кълки от някакъв екзотичен ансамбъл. Мечки и светкавица тук нямаше, а мебелите бяха толкова меки, че и да ги риташ, не можеш си изкълчи крака. Какво, по дяволите, човек може да иска повече от този живот?
… Напипах суха пръст при едно от зачестилите падания и малко по-късно открих пещерата. Браво, рекох си, сега с баба Меца можем да се постоплим поне. Като нищо ще ме прегърне отзад — такъв изискан гост по това време. Въпреки всичко поседнах на сухо и докато си почивах, разбрах, че след минута мога дълбоко-дълбоко да спя. Надигнах се и продължих — вече съвсем ясно съзнавайки, че това мое ходене из гората си е безсмислено още от първата крачка. Започнах да викам, вече бях близо до квадрата на Жени. Гласът ми даваше сила и гонеше глупавия, колкото и естествен страх, че всеки момент мога да чуя ръмженето зад гърба си. Щях да я намушкам в корема, няма да се оставя да ме разкъса като теле. Ще й пръсна черепа с чука. Човек върви — това е всичко. От тази нощ и завинаги ще го зная. Човек върви в тъмното, невъобразимо сам и безпомощен — но той върви. Той иска да стигне. Да победи. Да спаси. Да види светналите очи на другаря си, защото туй е то краят на всяка победа и истинска награда за нея. О, колко силен бях, и голям — докато се влачех като парцал в стенещата, прадива гора…
Наливах ракия, да обяснявам света на моите стари приятелки и колежки. Хубавите думи на Жени (въпреки моите протести) ме опиваха по-силно от алкохола. По едно време взех да им рецитирам (прав) едно старо стихотворение, в което любимият ми дядо Вазов се възхищава от величавото и безподобно могъщество на природата. Именно със стиха: „Ой ви, буки, прави буки“ — аз скокнах да се изправя. А въобще бях толкова вътре в нощта, която си спомнях цялата вечер, че исках пак да съм там, да се влача мокър и гладен, безумно сам и нищожен край грохота на неповторимото дере Палатик, което може да те смачка като паяче и да те забрави в същия миг — така по телевизията ни пожелаха „лека нощ“, Жени погледна часовника си и след малко трябваше да се сбогуваме, за да не изтърве тя трамвая.
— Хайде, друг път пак и още по-сериозно.
Дадохме й чадър, целувахме се пак и тя си тръгна.
Махнахме й от балкона, махна ни и тя.