— Не.
— Голема халка.
— Е?
— Па там требе да са връзвале параходите.
Гледах го с отворена уста. Мълчах като вкаменената мида в ръката ми. Тогава той се изсмя гръмко, завъртя гегата над главата си и като я хвърли към овцете, цветисто изпсува.
Тъй и не разбрах никога кого изпсува моят събеседник тогава: овцете, мяроците отпреди сто и двайсет милиона години или всички нас, които по книгите и под микроскопа, и в дъжда и под жежкото слънце търсим трудния път към реалната цивилизация.
Но и до ден днешен — когато ще излагам някоя нова теория — първо се оглеждам много внимателно с каква и пред каква вкаменелост ще я докажа.
НОВОТО ПАЛТО
Дядо Атанас умираше. Децата му бяха пристигнали отдалеч — сега седяха около одъра. Те бяха възрастни, сами си имаха деца, добри професии, жилища и автомобили.
— Всички ли сте с колите? — попита той, когато се изредиха да му докоснат ръката.
— Всички.
Старецът не можеше да стане, та да погледа как на уличката, пред малката му стара къща са наредени четири лъскави автомобила. Но си го представяше. И се усмихна.
Нямаше какво да си говорят сега. Бабата и булките шетаха, та кривяха от време на време глави, да скрият някоя сълза.
Дядо Атанас поиска възглавница. Подложиха му, той се понадигна.
— Няма за какво да се жаля — рече. — Само ей туй палто.
Всички погледнаха новото му, много хубаво палто, което бе метнато върху облегалката на един стол.
— Само ей туй палто ми е в окото, че не можах да го облека. Трийсет години го имам. Все работа, все туй, онуй — все нямаше кога. Много хубаво палто, язък. Да го носите. На когото му е по мярка, все него да носи, докато го скъса.
Половин час по-късно старецът просто се обърна настрана и тихо заспа завинаги.
Палтото лепна на най-малкия от синовете. Когато на другия ден той го окачваше в своя гардероб, дълго го гледа.
И си помисли, че ние самите сме като нови палта. И си стоим така в гардероба, и не позволяваме на живота да ни облече.
ЗА НАМА
На Иван Йорданов
Връщаме се от лов, носим голям глиган. Иван казва на шофьора да спре преди селото и отива до крайната къща. Бави се, чудим се какво става, но чакаме. Иван е отличен ловец и приятел.
Ето го, иде с каручка. Кончето — нагиздено, ритлите — писани.
— Давайте го тук — рече Иван и ние сговорно му помогнахме, та свалихме глигана от джипката и го натоварихме на каручката. Тук той изглеждаше наистина чудовищен.
Ние се прибрахме да се преоблечем, а Иван тръгна с каручката из селото. Скоро той събра на площада мало и голямо. Всичко цъкаше с език и изразяваше възхищението си.
Намериха се и музиканти — те тръгнаха пред каручката. Иван караше кончето с високе и от време на време гръмваше с пушката към небето. Голям празник направи този човек в селото. Когато привечер се събрахме да дерем и да делим глигана, Иван седна с голяма компания в кръчмата. На мен се падна да го викам.
— Ела — рекох, — че делим вече прасето и ние ще тръгваме полека-лека.
— Делете го — махна с ръка Иван, като се усмихваше щастливо. — Как така?
— Те така. Делете си го и на добър ви час, които пътувате.
Настоях, че не може така, има си ред. На всичкото отгоре сам той бе свалил редкия екземпляр.
— На мен не ми е за месото, Доне! — рече Иван. — За нама ми е!
— За какво?
— За нама. Нали това ти казвам.
— Какво е това „нама“?
Иван сви рамене. Обърнах се към другите край масата — и те свиха рамене.
Много години оттогава, много народ съм питал какво значи тази дума „нама“.
И никой не ми е отговорил. Въпреки това тя все повече се набива в ума ми и с течение на времето аз все по-добре и по-добре я разбирам.
БОЖЕ, ПАЗИ БЪЛГАРИЯ
На Иван Цончев
Така се случи, че вървяхме двамата, един до друг. Не се познавахме. Но тук нямаше и нужда от официалности. Аз държа пушка и той държи пушка-Пред нас е целият кър, а вътре в нас (или може би някъде другаде?) — на всекиго слуката.
По инстинкт, подобен на животинския, безпогрешно разбирам, че е нов ловец. Дрехите му и марката на пушката му показват, че той няма обичайните, вечни, нормални проблеми с доходите. Но когато си отвори устата, диалектът му се оказа в катастрофален дисонанс със скъпата екипировка.
— Да го удара ли? — попита ме бързо, когато видяхме как една яребица бяга пред нас, по реда в лозето.
— Не — рекох. — Те сега са забранени. Той ме погледна с любопитство и вродено недоверие. Пушката му беше през рамото, по диагонал на гърба му. Сметнах, че докато я свали, яребицата ще бъде на около четиристотин метра от нас.