22. Не разговаряйте с непознати.
23. Ако срещнете познат, говорете му непрекъснато. (Питайте го как е и какво прави.)
24. На зелената салата слагайте олио и оцет.
25. Доматите ще познаете по това, че са по-червени от краставиците, колкото и дълги да са те.
26. Не забравяйте, че ягодите са по-вкусни, когато са зрели!
27. Важно! Когато палите клечка кибрит, главичката на тази клечка на всяка цена трябва да е на другия край на клечката, тоест на този край, който не сте стиснали между пръстите си. Главичката на клечката трябва да се съприкоснови (и то чрез средно силен удар) с драскалото, а не с широката страна на кутийката, където има рисунка на чудовище и полезни съвети заедно с номера на Българския държавен стандарт (мисля, че беше 1103–72, но това трябва да се провери официално), с броя на клечките в цифри, обикновено 48–50, и цената от четири стотинки.
28. Четете книги, но не всякакви! Първо прочетете кои книги хвалят по вестниците и започнете от тях. Така удоволствието ще остане за после.
29. Не се уригвайте! На нищо!
30. Мислете само позволени неща! Внимавайте много с това, тъй като веднъж помисленото, макар и случайно, не може никога вече да се отмисли!
31. Търсете надлежни и подробни инструкции за каквото и да е. Иначе ще развиете вашата личност неправилно.
32. И не забравяйте, че телевизията мисли вместо вас!
Оставам ваш собствен родител, който си е накапал ризата с олио и оцет, а това според родителката ви е достатъчно, за да развали не само предстоящото пътуване, но и в с и ч к о.
Послепис: Мили мои дечица, не обръщайте сериозно внимание на инструкции и съвети дори когато те са дадени от собствените ви родители.
По-после пис: А думи като „всичко“, „нищо“, „винаги“, „никога“ и други подобни не са реални никога и за нищо.
Още по-после пис: Но ето — трябват.
Най-после пис: От мен запомнете само едно, деца мои. Живейте както искате и както можете. Дори и нереално, ако това ви прави удоволствие. Но на всяка цена живейте така, че да трябвате.
ДРУГАТА ЧАША, ПРИЯТЕЛЮ, ДРУГАТА…
На Георги Гогов
Нещата, за които ставаше дума в кафенето на писателите, бяха като хората, които идваха и сядаха тук — едни и същи. Когато някой отвореше уста да каже нещо, другите вече знаеха как той ще продължи. Тъй в задимения въздух тук си витаеше една обичайна, тиха скука — тя рядко се нарушаваше от случайни външни лица или теми.
Един следобед се заприказвахме с моя приятел Гогича за лозови пръчки. В интелектуалния интериор се чуха прости, странни за тук много приятни имена на сортове. Ръцете заописваха във въздуха формите на зърната и големината на гроздаците. Лицата се оживиха. Гласовете набъбнаха. Неколцина от съседните маси преместиха кафетата си и охотно се включиха в разговора като участници, та и дори само като слушатели.
Час по-късно около нашата маса вреше и кипеше. Кой няма мил, далечен спомен от лозя, чардаци, асми и неповторим дядо с мустаци? Всичко това сега никнеше около масата — забито дълбоко и непоклатимо в душите.
— Ще ти дам аз пръчки — рече моят приятел. — Тури ги там, пък…
— Няма да забравиш, нали?
И това беше нашият разговор. Въодушевлението продължи дълго, темата се смени сто пъти, също и хората. Но след време портиерът ми подаде едно пакетче, на което бе написано името ми. Вътре бяха пръчките от Гогича. Не зная какво е било изражението на лицето ми, но изисканата дама, която ме придружаваше, изглеждаше поразена.
— Какво има? — с драматична нотка прошепна тя. като се блещеше насреща ми.
Показах й пръчките, ухилен до ушите.
— Е?
— Ами това е. Пръчки. Не виждаш ли?
— Виждам. Но си мисля, че ако ти бяха показали буца злато, нямаше толкова да се израдваш.
— То е друго, това — казах.
И пропастта между моя милост и изисканата дама, която бездруго бях подозирал, в този миг, зейна огромна.
Същия ден посадих пръчките. И сега си спомням как им говорех като на деца и как накрая, когато всичко беше готово и ги полях, вдигнах пръст към небето:
— Тази вода да ми я върнете като вино. Ще пия вино от вас! С Гогича ще го пием.
Три години, по триста пъти в годината минавах край тези пръчки. Пъпките пролет, които полека се превръщат в крехки пеперудки. Зелените ластари лете. Кафявата шума, която декемврийският вятър отнася. И пак, и пак. Все радост в окото и в душата ми е било — хиляди пъти. И доказахме отново — пръчките и аз — че работата с формулата „Бучни пръчка, пий вино“ наистина не е толкова проста.
А когато най-сетне гроздаците се наляха и узряха, аз ги смачках в отделен съд, само тях. Наглеждах това вино. Навеждах му ухо и дълго слушах как кипи.