— Дето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти. Беше цитат от Библията. Гласът продължи:
— А където бъде твоето сърце, там ще е и Второто пришествие. Като тези миди поклонникът по Пътя на Сантяго е само черупка. Когато разчупи черупката, ще се появи живот и този живот се състои от Агапе.
Той отдръпна ръцете си и мидите престанаха да светят. После вписа името ми в книгата върху масата. По време на целия Път аз видях едва три книги, където записаха името ми — при мадам Лурдес, после при отец Жорди, а накрая и Книгата на силата, в която сам щях да се впиша.
— Готово — каза той. — Можеш да тръгваш с благословията на Девата от Ронсесвал и на свети Яков с меча.
— Пътят на Сантяго е обозначен с жълта маркировка из цяла Испания — каза монахът, докато се връщахме към мястото, където остана Петрус. — Ако в някакъв момент се загубиш, потърси знаците — по дърветата, по камъните, по пътеуказателите. Така ще намериш сигурното място.
— Аз имам добър водач.
— Опитай се да разчиташ главно на самия себе си. За да не се налага в продължение на шест дни да се движиш напред-назад из Пиренеите.
Значи отецът вече знаеше за случката.
Стигнахме при Петрус и се сбогувахме. От Ронсесвал излязохме на сутринта. Мъглата се беше разсеяла напълно. Пред нас се простираше равен прав път и аз започнах да забелязвам жълтата маркировка, за която отец Жорди ми бе споменал. Раницата ми беше малко по-тежка, понеже си бях купил бутилка вино от кръчмата, макар Петрус да ми бе казал, че не е необходимо. След Ронсесвал по пътя щяло да има стотици градчета и рядко сме щели да спим на открито.
— Петрус, отец Жорди ми говори за Второто пришествие, сякаш е нещо, което се случва.
— Наистина се случва. Постоянно. В него е тайната на твоя меч.
— Ти ми каза, че ще се срещна с магьосник, а аз се запознах с един свещеник. Какво общо има магията с лическата църква?
Петрус каза една-едничка дума.
— Всичко.
Жестокостта
Там, точно на онова място, бе погубена любовта — каза старият селянин, сочейки към параклисче в скалите.
Бяхме вървели непрестанно в продължение на пет дни. Спирахме само да ядем и да спим. Петрус все още бе твърде сдържан по отношение на личния си живот, но за сметка на това силно се вълнуваше от Бразилия и моята работа. Каза, че много обича страната ми, защото веднага си представял Христос Изкупителя от Корковадо — с разперени ръце и без да е изтезаван на кръста. Искаше да знае всичко и дълго ме разпитва дали жените са така хубави както тук. Жегата през деня беше почти нетърпима. Във всички барове и градчета, в които влизахме, хората се оплакваха от сушата. Заради жегата престанахме да се движим между два и четири следобед, когато слънцето е най-силно, и така придобихме испанския навик за сиеста.
Онзи следобед, докато си почивахме насред една маслинова плантация, при нас дойде възрастен селянин и ни почерпи с по глътка вино. Дори и при жега обичаят с виното от векове е част от живота на жителите в района.
— И защо там да е била погубена любовта? — запитах, понеже възрастният човек искаше да завърже разговор.
— Преди много векове имало една принцеса, която поела по Пътя на Сантяго. Фелисия Аквитанска. Тя решила да се откаже от всичко и да заживее на това място, когато се върне от Компостела. Ставало дума за истинска любов, тъй като поделила богатствата си с бедните от областта и се грижела за болните.
Петрус бе запалил една от ужасните си собственоръчно свити цигари, но въпреки безизразния му поглед усетих, че е заинтригуван от историята.
— Тогава нейният брат, дук Гилермо, бил пратен от баща им да я прибере обратно. Фелисия отказала. В отчаянието си дукът я пробол с кинжал насред параклисчето, което виждате в далечината и което тя построила със собствените си ръце, за да се грижи за болните и да възхвалява Бога.
След като дошъл на себе си и осъзнал какво е сторил, дукът отишъл в Рим, за да помоли папата за прошка. За наказание папата го накарал да отиде на поклонение в Компостела. Тогава се случило нещо необикновено. Когато се връщал и стигнал до това място, почувствал същия порив да остане и да заживее в построения от сестра му параклис, както и да се грижи за бедните до сетния ден на дългия си живот.
— Това е законът за връщането — засмя се Петрус.
Селянинът не схвана коментара, но аз знаех какво точно казва. Докато вървяхме, бяхме влезли в дълги богословски дискусии за връзката на Господ с хората. Аз се бях аргументирал с това, че в Традицията винаги има взаимовръзка с Бог, но пътят е съвсем различен от онзи, който ние следвахме към Сантяго — с разни свещеници магьосници, демонични цигани и светци, вършещи чудеса. Всичко това ми се струваше прекалено примитивно, прекалено свързано с християнството и без обаянието и екстаза, който ритуалите на Традицията можеха да предизвикат в мен. Петрус все повтаряше, че Пътят на Сантяго е път, който всеки може да извърви, и че само такъв път води до Бог.