— По някое време ще решиш да направиш като Фелисия Аквитанска — пошегува се Петрус, след като споделих: с него какво чувствам. — После спря и ме помоли да оставя раницата си на земята. — Огледай се и съсредоточи поглед върху нещо — каза.
Аз избрах кръста върху една църква в далечината.
— Задръж погледа си в тази точка и се опитай да се концентриращ единствено върху това, което ще ти кажа. Дори да усетиш нещо различно, не се разсейвай. Направи каквото ти казвам.
Останах прав, отпуснат, с вперени в кулата очи, а Петрус застана зад мен и натисна тила ми с пръст.
— Пътят, по който вървиш, е пътят на силата и ще ти бъдат преподадени само упражнения за сила. Самото пътуване, което преди за теб бе мъчително, защото ти копнееше единствено да стигнеш до крайната точка, сега започва да се превръща в удоволствие, удоволствието от търсенето и приключението. С това ти подхранваш нещо много важно — мечтите си.
Човек никога не престава да мечтае. Мечтите са храна за душата, както яденето дава храна на тялото. През живота си често виждаме своите мечти провалени, а желанията си — съсипани. Но дори и тогава трябва да продължим да мечтаем, иначе душата ни ще умре и Агапе няма да проникне в нея. Много кръв се е проляла в онези поля отсреща. Там са се водили едни от най-ожесточените битки на Реконкистата. На чия страна са били правото и правдата, няма значение. Важното е, че и от двете страни са водили Справедлива битка.
Справедливата битка се почва тогава, когато сърцето ни я желае. В героичните векове, във времето на странстващите рицари, е било лесно — имало е много земя за завладяване и много неща за вършене. В наши дни обаче светът доста се е променил и битката е пренесена от бойните полета вътре в нас самите.
Справедливата битка е онази, която водим в името на мечтите си. Когато те избликнат в нас с цялата си сила — през младостта, — ние сме безкрайно храбри, но все още не сме се научили да воюваме. С големи усилия най-на-края научаваме как да се борим, но тогава вече не сме така храбри. Затова се обръщаме срещу себе си и воюваме със себе си. Ставаме най-големия си враг. Казваме, че мечтите ни са били детински, трудни за осъществяване, плод на нашата липса на познание за истинския живот. Убиваме ги, защото ни е страх да поведем Справедливата битка.
Натискът от пръста на Петрус върху тила ми стана по-силен. Стори ми се, че контурът на църквата се видоизменя — очертанието на кръста ми приличаше на човек с крила. На ангел. Премигнах и кръстът отново стана кръст.
— Първият признак, че убиваме мечтите си, е липсата на време — продължи Петрус. — Най-заетите хора, които съм познавал през живота си, винаги намираха време за всичко. Онези, които нищо не правеха, вечно бяха уморени, не разбираха колко малко трябва да свършат и по цял ден се оплакваха, че денят е прекалено кратък. В действителност те се страхуваха да поведат Справедливата битка.
Вторият признак за смъртта на мечтите ни е нашата самоувереност. Понеже не искаме да гледаме на живота като на едно голямо приключение, което трябва да се изживее. Смятаме се за прекалено мъдри, справедливи и прави по отношение на малкото, искано от живота. Поглеждаме отвъд стените на нашето всекидневие и чуваме хрущенето на прекършени копия, усещаме мирис на пот и барут, падане и жадни за победа погледи на воини. Но не разбираме радостта, безграничната радост, която носи в сърцето си всеки воюващ, защото за воюващите не са важни нито победата, нито поражението, а само да участват в Справедливата битка.
На последно място, третият признак за края на нашите мечти е спокойствието, мирът. Животът се превръща в неделен следобед, без да изисква от нас велики неща или нещо повече, отколкото искаме да дадем. Тогава решаваме, че сме зрели, изоставяме детските си фантазии и постигаме своята професионална и лична реализация. Изненадваме се, когато някой на нашата възраст каже, че още иска разни неща от живота. Но в действителност дълбоко в душата си съзнаваме, че сме се отказали да се борим за мечтите си, да поведем Справедливата битка.
Кулата на църквата постоянно се променяше и на нейно място сякаш се появяваше ангел с разперени криле. Колкото и да мигах, ангелът си стоеше. Дощя ми се да кажа на Петрус, но усетих, че той още не е свършил.
— Когато се откажем от мечтите си и намерим покоя — каза той след малко, — имаме кратък период на спокойствие. Но умъртвените мечти започват да загниват вътре в нас, да съсипват средата, в която живеем. Започваме да се ожесточаваме спрямо околните. Най-накрая обръщаме тази жестокост към самите себе си. Явяват се болестите и психозите. Това, което сме искали да избегнем в битката — разочарованието и провала, — става единствен завет на нашето малодушие. А в един прекрасен ден мъртвите ни изгнили мечти правят въздуха труден за дишане и започваме да желаем смъртта, която да ни освободи от нашата самоувереност, от нашите занимания и от онова кошмарно спокойствие на неделния следобед.