Стигнахме до малък площад, където се намираше църквата, която бях съзрял. Беше малка, без разни велики архитектурни приумици. Камбанарията й се извисяваше в небето. Опитах се отново да видя ангела, но нищо не се получи.
Петрус се взря в кръста. Мислех, че вижда ангела, но, изглежда, не беше така, защото ми каза следното:
— Когато Синът Божи слязъл на земята, той донесъл любовта. Но тъй като човечеството схващало любовта единствено като страдание и саможертва, накрая го раз-пнали. Ако това не беше се случило, никой нямаше да повярва в неговата любов, защото всички били свикнали постоянно да страдат от страстите си.
Седнахме на бордюра и продължихме да гледаме църквата. Петрус отново наруши тишината.
— Знаеш ли какво означава Варава, Паулу? Вар означава син, а Ава — баща.
Той се бе втренчил в кръста на камбанарията. Очите му блестяха и разбрах, че е обладан от нещо, може би от онази любов, за която толкова приказваше, но която аз все не успявах да разбера правилно.
— Колко мъдро е замислена Божията прослава! — каза, а гласът му отекна из празния площад. — Когато Пилат наредил народът да реши, в действителност не му е оставил избор. Показал един бичуван мъж, целият в рани, но също така показал и друг мъж с гордо вдигната глава — Варава революционера. Господ е знаел, че народът ще осъди на смърт по-слабия, за да може да докаже любовта си.
И заключи:
— Какъвто и да е бил изборът обаче, Синът Божи накрая все е щял да бъде разпнат.
Пратеникът
„Точно тук всички пътища на Сантяго се събират в един.“
Стигнахме в Пуенте де ла Рейна рано сутринта. Горните думи бяха изписани върху постамента на една статуя — поклонник със средновековни дрехи, тривърха шапка, плащ, украсен с мидени черупки, и тояга с окачена на нея кратуна — и напомняха за епопеята на позабравения преход, който сега ние с Петрус възкресявахме.
Бяхме пренощували в един от многото манастири, разположени по протежението на Пътя. Монахът портиер, който ни прие, ни предупреди, че не бива да разменим нито дума зад стените на манастира. Твърдо легло, чисти стари чаршафи, кана с вода и леген за личната хигиена. Нямаше канализация и топла вода. Графикът за хранене беше зад вратата.
В уречения час слязохме в трапезарията. Заради обета за мълчание монасите общуваха само с погледи. Имах чувството, че очите им блестят повече, отколкото на обикновените хора. Вечерята бе сервирана рано на дълги маси, където седяхме заедно с братята в кафяви одежди. По едно време Петрус ми направи знак и аз отлично разбрах какво ми казва — умираше да си запали цигара, но очевидно щеше да прекара цялата нощ, без да задоволи това свое желание. И с мен беше така. Забих нокътя на показалеца си в основата на този на палеца, където вече се бях разранил. Моментът бе твърде хубав, за да бъда жесток спрямо себе си.
Поднесоха зеленчукова супа, хляб, риба и вино. Всички се помолиха и ние се присъединихме към молитвата им. После, докато се хранехме, монах четец с монотонен глас цитираше откъси от Първо послание на апостол Павел.
— Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните — нареждаше безизразно монахът. — Ние сме безумни зарад Христа. Станахме като измет на света, измет за всички досега. Защото царството Божие е не в думи, а в сила.
Упреците на Павел към коринтяните отекваха в стените на трапезарията по време на цялата вечеря.
Влязохме в Пуенте де ла Рейна, обсъждайки монасите от предишната вечер. Признах пред Петрус, че тайничко съм пушил в стаята, притеснен до смърт някой да не усети миризмата на тютюна. Той се засмя и разбрах, че май е направил същото.
— Свети Йоан Кръстител е отишъл в пустинята, но Христос се е смесил с грешниците и е живял все на път — каза. — Предпочитам така.
Наистина, извън времето, прекарано в пустинята, през остатъка от живота си Христос е бил сред хората.
— Дори първото чудо на Исус не е било да спаси нечия душа, да излекува болен или да гони дявола. Първото е било да превърне водата в превъзходно вино на една сватба, понеже напитките на стопанина били свършили.
Щом каза това, той внезапно спря. Движението му бе така рязко, че и аз спрях стреснат. Стояхме пред моста, чието име носи градчето. Ала Петрус не гледаше към пътя, който ни предстоеше да извървим. Беше втренчил очи в две хлапета. Те си играеха с гумена топка на брега на реката. Вероятно бяха осем-девет годишни и сякаш не бяха забелязали присъствието ни. Вместо да мине по моста, Петрус се спусна в долчинката и застана близо до децата. Както винаги аз го последвах, без да задавам въпроси.