Децата продължаваха да не ни забелязват. Петрус седна и взе да наблюдава играта, докато топката не падна близо до него. С бързо движение той я грабна и я метна към мен. Хванах гумената топка във въздуха и зачаках да видя какво ще стане.
Едно от децата — май по-голямото — се приближи. Първият ми порив бе да му върна топката, но поведението на Петрус беше толкова налудничаво, че реших да се опитам да разбера какво става.
— Дай ми топката, господине — каза момчето. Погледнах към малката фигура на два метра пред мен.
Усетих, че в детето има нещо много познато. Завладя ме същото чувство като при срещата с циганина.
Детето настоя няколко пъти, но като видя, че не реагирам, се наведе и взе един камък.
— Дай ми топката или ще те замеря с тоя камък — каза то.
Петрус и другото дете ме наблюдаваха мълчаливо. Агресията у хлапето ме подразни.
— Хвърли камъка — отвърнах. — Ако ме уцелиш, да знаеш, че ще те набия.
Усетих как Петрус въздъхва облекчено. Нещо сякаш се опитваше да изплува от дълбините на мозъка ми. Имах ясното усещане, че вече съм преживявал случката.
Детето се стресна от думите ми. Пусна камъка на земята и опита другояче.
— Тук, в Пуенте де ла Рейна, има едно ковчеже за мощи, което е принадлежало на много богат поклонник. По мидата и по раницата виждам, че и вие сте тръгнали на поклонение. Ако ми върнеш топката, аз ще ти дам ковчежето. Скрито е тук, в пясъка край реката.
— Искам топката — отвърнах аз категорично. Всъщност исках ковчежето за мощи. Момчето май казваше истината. Но може тая топка да трябваше за нещо на Петрус, не биваше да го разочаровам, той беше моят водач.
— Господине, на теб не ти трябва топката — каза момчето почти разплакано. — Ти си силен, господине, пътуваш, познаваш света. Аз зная само бреговете на тази река. Единствената ми играчка е топката. Върни ми я, моля те.
Думите на детето ме разчувстваха. Но обстановката — странно близка, — както и усещането, че вече съм чел или преживял нещо подобно, ме накараха отново да се противопоставя.
— Не. Аз искам тази топка. Ще ти дам пари да си купиш друга, по-хубава, но тази е за мен.
Щом изрекох това, сякаш времето спря. Пейзажът наоколо се преобрази, без Петрус да натиска с пръст тила ми. За част от секундата ми се стори, че сме се пренесли в ужасяваща безкрайна пустиня. Там ги нямаше нито Петрус, нито другото хлапе, само аз и момчето пред мен. То беше по-голямото от двете, лицето му беше симпатично и дружелюбно, но в очите му имаше блясък, който ме плашеше.
Видението не продължи повече от секунда, В следващия момент отново бях в Пуенте де ла Рейна, където се сливаха различните пътища към Сантяго, идващи от различните краища на Европа. Пред мен стоеше момче, което ме молеше да му върна топката. Погледът му беше благ и тъжен.
Петрус се приближи, взе топката от ръката ми и я върна на момчето.
— Къде е скрито ковчежето? — попита той момчето.
— Кое ковчеже? — отвърна то, като хвана приятелчето си за ръка и хукна да бяга надалеч от нас. После се хвърли във водата.
Отново се изкачихме от долчинката и най-накрая минахме по моста. Започнах да задавам въпроси за случилото се. Споделих за видението с пустинята, но Петрус смени темата и каза, че ще говорим за това, когато сме далеч от мястото.
Половин час по-късно стигнахме до участък от пътя, където все още имаше запазена римска настилка и друг мост, но разрушен. Седнахме да закусим с храната, която ни бяха дали монасите — ръжен хляб, кисело мляко и козе сирене.
— За какво ти беше притрябвала топката на хлапето? — попита Петрус.
Отвърнах, че не ми е трябвала топката и че съм постъпил така, понеже той се е държал странно. Сякаш топката е била нещо много важно за него.
— И наистина беше. Чрез нея ти установи успешен контакт с личния си демон.
С личния ми демон ли? Никога не бях чувал за подобен абсурд, през целия път. В продължение на шест дни се бях движил напред-назад из Пиренеите, бях се запознал с монах магьосник, който изобщо не направи магия, палецът ми беше жива рана, понеже, щом се сетех за нещо жестоко спрямо мен самия — хипохондрия, чувство за вина, комплекс за малоценност, — бях длъжен да забивам нокът в него. Петрус имаше право — отрицателните мисли значително бяха намалели. Но това за личния демон беше нещо, за което не беше споменавал пред мен. Нямаше лесно да го преглътна.
— Днес, преди да минем по моста, усетих силното присъствие на някой, който се опитва да ни предупреди за нещо. Но предупреждението се отнасяше по-скоро за теб, отколкото за мен. Наближава момент за сражение. Ти ще трябва да поведеш Справедливата битка.