Петрус стана и тръгнахме. Бързо стигнахме до полето, където селяните обработваха земята. Разменихме по едно „буенос диас“ и продължихме по пътя си.
— Ако трябваше да прибегна до някой образ, бих казал, че ангелът — това са твоите доспехи, а Пратеникът — твоят меч. Доспехите пазят при всички положения, докато мечът може да падне посред битка, да убие приятел, дори да се обърне срещу своя собственик. Впрочем един меч може да послужи за какво ли не, освен за да седнеш върху него — каза той, като се изсмя доволно.
Спряхме да обядваме в някакво село. Момчето, което ни обслужи, очевидно беше в лошо настроение. Не отговаряше на въпросите ни, тръсна храната на масата, а накрая успя да разсипе малко кафе по бермудите на Петрус. Тогава видях как моят водач се преобразява — разгневи се, повика собственика и изрази възмущението си от липсата на възпитание у момчето. Накрая отиде в тоалетната да се преоблече, а собственикът изпра петното от кафе и простря бермудите да съхнат.
1. Седни и се отпусни напълно. Остави съзнанието ти да блуждае където си пожелае. Нека мисълта ти тече без всякакъв контрол. След известно време започни да си повтаряш: „Сега аз съм отпуснат и очите ми спят съня на света.“
2. Когато усетиш, че съзнанието ти вече за нищо не се тревожи, си представи огнен стълб отдясно. Направи така, че пламъците да са живи и искрящи. Тогава кажи тихичко: „Заповядвам на моето подсъзнание да изплува. Да се отвори за мен и да ми разкрие своите вълшебни тайни.“ Изчакай малко. Концентрирай се само върху огнения стълб. Ако изникне някой образ, то той ще е проявление на твоето подсъзнание. Опитай се да го задържиш.
3. Все така запазвайки огнения стълб отдясно, започни да си представяш друг огнен стълб отляво. Когато пламъците хубаво се разгорят, кажи тихичко: „Нека силата на Агнеца, която е във всичко и във всички, да се прояви и в мен, докато призовавам Пратеника. Нека (името на Пратеника) да се появи пред мен сега.“
4. Поговори с твоя Пратеник. Той ще се появи между двата стълба. Обсъди специфичния си проблем, помоли го за съвет и му дай необходимите заповеди.
5. Когато разговорът ви приключи, отпрати Пратеника със следните думи: „Благодаря на Агнеца за чудото, което сторих. Нека (името на Пратеника) се връща винаги когато го повикам, а когато е далеч, нека ми помага да осъществявам делата си.“
Забележка: При първото призоваване или при първите призовавания, в зависимост от способността за концентрация на онзи, който извършва ритуала, не се назовава името на Пратеника. Казва се само „Той“. Ако ритуалът е добре изпълнен, Пратеникът веднага би трябвало да разкрие името си посредством телепатия. В противен случай настоявай, докато научиш името му. Едва тогава започни да разговаряш. Колкото повече се повтаря ритуалът, толкова по-силно ще е присъствието на Пратеника и по-бързи неговите действия.
В два следобед, докато чакахме слънцето да изсуши бермудите на Петрус, аз разсъждавах над всичко изприказвано сутринта. Вярно, че по-голямата част от нещата, които Петрус каза за хлапето, бяха основателни. Освен това ме споходи видение — съзрях пустиня и лице. Но историята за Пратеника ми се стори твърде примитивна. Живеехме в двайсети век и понятията за ада, греха и дявола нямаха никакъв смисъл за никой що-годе интелигентен човек. В Традицията, чиито заръки бях следвал доста по-дълго, отколкото Пътя на Сантяго, Пратеникът — наричан дявол, и то без никакви предразсъдъци — беше дух, който владее силите на Земята и винаги е в услуга на човека. Той бе използван често при магиите, но никога като съюзник и съветник във всекидневието. А Петрус искаше да ми внуши, че мога да се възползвам от приятелството си с Пратеника, за да се усъвършенствам в работата и да преуспея. Освен абсурдна тази идея ми се струваше и инфантилна.
Бях дал обаче обет за пълно подчинение пред мадам Лурдес. И ето че отново ми се наложи да забия нокът в основата на нокътя на палеца, в живото месо.
— Не биваше да кипвам — каза Петрус, след като излязохме. — В края на краищата той не изля чашата върху мен, а върху света, който ненавижда. Знае, че има един огромен свят отвъд границите на собствената му фантазия и че неговото участие в този свят е сведено до това да стане рано, да отиде до хлебарницата, да сервира храна на клиентите и да се самозадоволява нощем, докато мечтае за жените, които никога не ще познае.
Беше време да спрем за следобедна почивка, но Петрус реши да продължим. Каза, че това е начин да се самонакаже за невъздържаността си. Аз, който не бях извършил нищо, трябваше да го придружа под палещото слънце. Мислех си за Справедливата битка и за хилядите хора, пръснати по света и заети с неща, които не са им по сърце. Въпреки че направи от пръста ми жива рана, упражнението по жестокост ми се отразяваше добре. Беше ме накарало да разбера до каква степен съзнанието ми може да ме предаде, да ме тласне към нежелани от мен неща и безполезни чувства. В онзи момент исках Петрус да е прав, наистина да има някакъв Пратеник, с когото да разговарям смислено и от когото да търся помощ за житейските си проблеми. Закопнях да настъпи нощ.