— Ти ми каза, че Пратеникът се е проявил чрез хлапето, защото е искал да ми каже нещо.
— Нещо спешно — потвърди той.
Продължихме да си говорим за пратеници, ангели и демони. Трудно ми бе да приема тази толкова утилитарна употреба на мистериите от Традицията. Петрус настояваше на идеята си, че винаги трябва да търсим награда, а аз си мислех за думите на Христос, че богатите няма да отидат на небето.
— Исус също е възнаградил човека, който успял да умножи имането на своя господар. Не са му повярвали само заради хубавите думи. Наложило се е да се доказва с чудеса и да възнаграждава последователите си.
— Никой да не злослови за Исус в моя бар — прекъсна го съдържателят на бара, който се бе вслушал в разговора ни.
— Никой не злослови за Исус — отвърна Петрус. — Да се говори лошо за Исус е все едно да се извърши грях в негово име. Именно това обаче сторихте вие на площада. Съдържателят на бара се поколеба за миг, но бързо отговори:
— Аз нямам нищо общо. Тогава съм бил дете.
— Виновни са винаги другите — промърмори Петрус. Човекът излезе през вратата към кухнята. Попитах за какво става дума.
— Преди петдесет години, в средата на XX век, един циганин бил изгорен жив тук, на площада. Обвинили го в магьосничество и в хулене на Светото причастие. Случаят останал незабелязан сред новините от Гражданската война в Испания. Днес никой не го помни. Освен жителите на този град.
— А ти откъде знаеш за него, Петрус?
— Знам, защото вече съм изминавал Пътя на Сантяго. Продължихме да пием в празния бар. Навън напичаше. Беше време за сиеста. Не след дълго съдържателят на бара се върна с енорийския свещеник.
— Кои сте вие? — попита свещеникът.
Петрус посочи мидата върху раницата си. Вече от хиляда и двеста години поклонниците минаваха по пътя пред бара. Според местните обичаи всеки поклонник трябваше да бъде зачетен и добре приет, каквото и да се случи. Свещеникът веднага смени тона.
— Как така поклонници по Пътя на Сантяго хулят Исус? — попита той, а тонът му беше някак нравоучителен.
— Тук никой не е хулил Исус. Говорехме само за престъпленията, извършени в името на Христа. Като онова с циганина, изгорен на площада.
Мидата върху раницата на Петрус предизвика промяна и в тона на съдържателя. Този път той се обърна по-почтително към нас:
— Проклятието на циганина продължава да тегне и до днес — каза под укорителния поглед на свещеника.
Петрус настоя да разбере как. Свещеникът заяви, че това са хорски приказки, не срещат никаква подкрепа от страна на Църквата. Но собственикът на бара продължи:
— Преди да умре, циганинът каза, че неговите демони ще се вселят в най-малкото дете от селото. Когато детето пораснело, остареело и си отидело от този свят, демоните щели да преминат в друго дете. И така с векове.
— Земята тук е същата като в селата наоколо — каза свещеникът. — Когато при тях има суша, има я и при нас. Когато там вали и реколтата е добра, и ние пълним хамбарите си. Тук не се е случило нищо, което да не се е случвало и в съседните села. Цялата история е една голяма измислица.
— Не ни се е случило нищо, понеже сме изолирали проклятието — каза съдържателят на бара.
— Ами да отидем при него — отвърна Петрус.
Свещеникът се засмя и каза, че това са врели-некипели. Съдържателят се прекръсти. Никой обаче не помръдна.
Петрус поиска сметката и настоя някой да ни отведе при човека, приел проклятието. Свещеникът се извини и каза, че трябва да се връща в църквата. Имал важна работа. И излезе, преди да успеем да кажем нещо.
Собственикът на бара погледна ужасен към Петрус.
— Не се притеснявай — каза водачът ми. — На нас ни стига да ни посочиш дома му. Ние ще се опитаме да освободим града от проклятието.
Съдържателят излезе с нас на прашната улица, блеснала под жаркото следобедно слънце. Вървяхме заедно до края на селото. Там той ни посочи една отдалечена къща край Пътя.
— Редовно пращаме храна, дрехи и каквото е необходимо — извини се той. — Но дори и свещеникът не ходи там.
Сбогувахме се и се отправихме към къщата. Съдържателят на бара остана да чака, може би си е мислил, че ще я подминем. Петрус обаче отиде до входната врата и потропа. Когато се обърнах, съдържателят на бара бе изчезнал.
Една жена на около шейсет години дойде да ни отвори вратата. До нея стоеше огромно черно куче, което изглеждаше доволно от посещението ни и махаше с опашка. Жената попита какво искаме. Каза, че е заета, че пере и че е оставила тенджери на котлона. Но не изглеждаше изненадана от посещението ми. Реших, че много поклонници, които не знаят за проклятието, вероятно са чукали на вратата й да търсят подслон.