Выбрать главу

Спомних си думите на Учителя в Итатиая: „Който има меч, трябва непрекъснато да го поставя на изпитание, за да не ръждяса в ножницата.“

— Водопадът е място, където ще можеш да приложиш всичко, научено до момента — каза моят водач. — Има нещо, което е в твоя полза — знаеш датата на смъртта си. Така страхът няма да те вцепени, когато се наложи бързо да решиш къде да потърсиш опора. Но помни, че ще боравиш с вода и трябва да извлечеш от нея всичко необходимо. И не забравяй да забиеш нокът в палеца си, ако те завладеят лоши мисли, И най-вече, че във всеки момент от катеренето трябва да се уповаваш на Все-поглъщащата любов, защото тя ще те води и ще оправдава стъпките ти.

Петрус млъкна. Свали ризата и бермуците си и остана съвсем гол. После влезе в студената вода на езерцето, намокри се целият и разпери ръце към небето. Видях колко му е приятно да чувства свежестта на водата и дъгичките от капчиците край себе си.

— Още нещо — каза той, преди да се скрие зад водната завеса. — Този водопад ще те научи как да бъдеш Учител. Аз ще се кача, но между теб и мен ще има водна завеса. Ще се кача, без ти да можеш да видиш къде точно поставям ръцете и краката си. Така както ученикът никога не е в състояние да повтори стъпките на своя водач. Защото всеки има свой собствен поглед върху живота и свой собствен начин да преодолява трудностите и да постига успехите. Да обучаваш означава да покажеш, че нещо е възможно. Да научаваш е да го направиш възможно за себе си.

Повече нищо не каза. Влезе под водопада и започна да се катери. Аз можех да видя единствено силуета му като през мътно стъкло. Но беше ясно, че се катери. Бавно и непоколебимо той напредваше към върха. Колкото по-близо беше до него, толкова повече се страхувах, защото щеше да настъпи моментът и аз да направя същото. Накрая дойде и най-ужасният момент — да се покаже от водопада, без да се подпира с ръце на скалата. Силата на водата вероятно го тласкаше надолу. Главата му обаче изникна отгоре и падащата вода стана неговият сребрист плащ. Гледката трая съвсем кратко, тъй като той бързо изтласка цялото си тяло нагоре. Някак успя да се вкопчи в платото, но все още беше във водния поток. За миг го изгубих от поглед.

Най-сетне Петрус се появи на брега. Беше мокър и тялото му блестеше под слънчевата светлина.

— Хайде! — извика, ръкомахайки. — Сега е твой ред. Сега беше мой ред. Или навеки трябваше да се откажа от меча си.

Свалих всички дрехи и отново се помолих на Девата на Пътя. После се гмурнах с шава във водата. Беше ледена и тялото ми се скова, но веднага след това изпитах приятно усещане — бях жив. Без много да му мисля, се запътих към водопада.

Водата върху главата ми ме върна към абсурдния „смисъл на реалността“, който прави човека по-слаб, когато вярата и силата са му най-необходими. Усетих, че водопадът е доста по-мощен, отколкото ми се струваше. Ако ме блъснеше в гърдите, щеше да ме събори, дори и да съм стъпил с двата крака стабилно на дъното на езерото. Минах през водата и се озовах между нея и скалата, в ниша, където тялото ми се вместваше, ако бе прилепено към камъка. Тогава установих, че задачата е по-лека, отколкото си мислех.

Водата не биеше там и онова, което отвън бях взел за добре загладена стена, се оказа в действителност пълен с кухини камък. Зави ми се свят, като се сетих как, уплашен от гладката повърхност, можеше завинаги да се простя с меча си. Та тук ставаше дума за вид скала, по каквато се бях катерил десетки пъти. Сякаш чувах гласа на Петрус, който ми казва: „Виждаш ли? След като се реши един проблем, се оказва, че е бил смайващо лесен.“

Започнах да пълзя нагоре с долепено до мократа скала лице. За десет минути бях изминал почти целия път. Оставаше едно — финалът, мястото, откъдето водата минаваше, преди да се устреми надолу. Постигнатата при катеренето победа щеше да е безпредметна, ако не успеех да преодолея малкия участък, който ме делеше от простора. Беше опасно, а аз не бях видял как Петрус успя да се справи с това препятствие. Отново се помолих на Девата на Пътя, за която преди не бях чувал нищо, но към която в момента бяха насочени цялата ми вяра и надежда за триумф. Много внимателно започнах да вмъквам косата, а после и цялата си глава във водния поток, който ревеше над мен.

Водата изцяло ме погълна и замъгли погледа ми. Усетих сблъсъка и здраво се вкопчих в скалата. Наведох глава, за да се получи въздушен джоб, където да дишам. Напълно се доверявах на ръцете и краката си. Ръцете ми вече бяха държали един стар меч, а краката ми бяха вървели по Пътя на Сантяго. Бяха мои другари и ми помагаха. Но дори и така бученето на водата в ушите ми беше оглушително. Стана ми трудно да дишам. Реших бързо да провра главата си през водната стена и за момент ми причерня. С всичка сила се борех да се закрепя с крака и ръце върху издатините, но ми се струваше, че ревът на водата ме отнася някъде другаде, на загадъчно и далечно място, където нищо няма значение и където мога да стигна, ако се отдам на стихията. Свръхчовешките ми напъни да задържа краката и ръцете си вкопчени в скалата вече щяха да са ненужни. Всичко щеше да е мир и покой.